Tag Archives: вино

Аспержи и вино

Едно от нещата, които много обичам при австрийците е, че никога не забравят за какво иде реч при виното, а именно: за храна. Виното е създадено, за да партнира на храната и колкото и зашеметяващо да е само по себе си едно вино, ако не е придружено от храна, то изглежда като човек, който вика силно в пустиня.

Пролет е и в Австрия яде аспержи! Цялото Марсово поле около Виена е засадено с едни от най-добрите аспержи (бели и зелени), които съм яла и всеки, който продава храна под някакъв вид и уважава себе си предлага аспержи през пролетта: на супа, със сос, с яйца, с шунка, на фурна със зехтин, с гъби, панирани(!), в ризото, в паста, в гратен, с риба, най-декадентското – с трюфели – и т.н., и т.н. На съвсем нормални цени, бързам да отбележа (основните ястия струват около 10-12 евро).

Грюнер велтлинерът е роден за аспержи, но не само той, а и совиньон блан, шардоне, пино блан, пино гри, гервюрцтраминер. И разбира се, пенливото вино (както обикновено симфония за сетивата).

В брошурата на Австрийския винен маркетинг, която можете да изтеглите от тук, ще намерите страхотни рецепти, споделени от двама австрийски топ-готвачи:

Аспержата към виното – любов от първа глътка

Cheers!

Сексът и виното

Sex sells е не само словосъчетание, а едно от първите неща, които, да се надяваме, научават работещите в рекламния бизнес. Sex sells (преводът на български „сексът продава” е рискован, защото погрешното му разбиране принуждава десетки не особено умни главици да правят секс безразборно, мислейки, че това ги продава) означава използването на сексуални или еротични образи в рекламата с цел привличане интерес към даден продукт. Отличителен белег на този тип реклама е, че използваният образ обикновено няма връзка с рекламирания продукт. Целта е, както стана ясно по-горе, единствено и само привличане на вниманието на потребителя.

Поради много удачни или непредставимо тъпи хрумки на рекламните агенции, виното в България  напоследък попада в графата „sex sells” заедно с оръжието, климатиците и блажните бои. При реклама на вино по света често се използват мотивите за загадъчни жени, вълнуващи срещи на потайни места, омайващи слова и страстни нощи. Три примера за реклама на вино от България, които поради липса на желание, мисъл или интелектуален капацитет са докарали нещата до смешно клецане в ъгъла с мирис на чесън и много сълзи:

1. http://www.globalvini.com/ – снимката на заглавната страница. Коментарът, смятам, е излишен:

 

 

 

 

2. Банер на „Винария” – деколте с цици, което се пълни с вино, за да се образува чаша. Поклон пред планината на рекламната гениалност. Може да се изтегли тук: http://www.fair.bg/bg/events/vinaria2012_addon_3.htm

3. Продължава престоя си в Топ 20 на сезона – рекламният клип за новия проект на Винпром Пещера – http://vimeo.com/33585723. Всичко, което съм искала да кажа по въпроса е тук.

Безспорно е, че sex sells и похватът привлича вниманието . Въпросът, който изглежда, че никой рекламен гений не си задава е: „Чие внимание?” Не и на пиещите вино.

Професия: ценител

«Какво работите?» е въпросът, който ме хвърля в особен смут. Не, защото нищо не работя, не мога да обясня какво работя или ме е срам от това, което правя, напротив – хората много ми завиждат и намират това, което правя за много интересно. Реплики от рода на «Да ти имам професията на теб, пиеш си по цял ден!» са неизбежни и вече не са толкова интересни, колкото в началото, но и аз като Пипи отговарям на какви ли не въпроси само и само за да отърва  розовите вълнени гащи. Смутена съм, защото май се оказа, че всичките ми години на финансови, душевни и физически мъки са били напразни. Адски много хора «работят» моята професия – виното. Всеки втори. Ужас. Поредното грешно решение в живота ми.

Има още

Il Risotto con i Gamberi

Хич няма и да се намесвам в стратосферата на кулинарното блогърстване, но пускам тази рецепта за ризото, защото досега не се намери коя не да я бие, а дори да се повдигне на пръстчета и да й помаха на тази. Все пак мадамата печели с нея конкурс на Moet & Chandon за напасване на храна с шампанско. Няма да я превеждам, ща ма прощавате. С тази храна и бутилка шампанско (ма се бръкнете по-надълбоко) няма средно положение: получавате най-страхотния секс или най-зашеметяващите скандали, които са ви се случвали:

Il Risotto con i Gamberi

Debra MacLennan
Winner, 2005 Champagne Pairing Culinary Contest

Ingredients:
½ onion finely diced
1 garlic clove finely diced
4 Tbsp olive oil
sea salt, freshly ground pepper to taste
¼ cup fresh basil (chiffonade)
2 cups Arborio rice
4 cups chicken broth
3 Tbsp butter
½ cup small diced tomatoes
½ cup heavy cream
½ cup Sambucca
1 lb medium sized shrimp

Instructions:
Clean and devein the shrimp, pat dry and set aside.
Sauté onion and garlic in oil until translucent.
Turn the heat up to medium high and add basil,
salt, pepper and rice. Stir in ½ Sambucca, reduce the
heat to medium and allow it to evaporate and
become absorbed. As rice cooks, add ladlefuls of
hot broth. Continue stirring frequently until the rice
is nearly cooked. Stir in the tomatoes. At the very
end of the cooking, add shrimp, and remainder of
Sambucca. Finally, add the cream and butter.
Rice should be tender but slightly chewy
(al dente), not mushy.
Remove from heat and let stand.
Serve piping hot.
Garnish with basil and shrimp.

Е, воала. Ще полудеете направо от кеф.

Винено отрезвяване

С ръка на сърцето мога да кажа, че много си обичам работата. По-точно всичките си работи: журналистическата, търговската, консултантската и ресторантьорската. Очите ми са здраво вперени във всяка една от тях, а сърцето и душата ми харчат 20 на 100, за да случвам неща, които обичам по начин, по който обичам. Изобщо, гледам на живота като на бързо влакче, а не като на виенско колело. Опасността при такава настройка е, че понякога доста ти се доповръща и се налага да слезеш за малко. Ако обаче тренираш редовно и гледаш да сядаш винаги в първото вагонче, така че да виждаш какво се задава отсреща ти, нещата се преодоляват.

Избягвам да пиша критики за конкретни ресторанти или магазини, тъй като прекрасно осъзнавам деликатната житейска ситуация, в която се намирам. Когато стане въпрос за избор на стил, меню, дизайн или персонал оставям каишката около врата хлабава, защото винаги има обяснение дори за някой предсмъртен гастро-пароксизъм – така са решили хората. Точка. Когато по такива места има винени проблеми, неточности или кусури, и само ако някой изрично поиска мнението ми, винаги гледам да обяснявам сговорчиво нещата и да анализирам проблемите, независимо колко празен е погледът отсреща. Когато обаче гореспоменатите проблеми са придружени от не особено приятния полъх на претенция или откровена простащина, протягам врат напред и започвам да гледам нервно, а когато това ми се случи три пъти за един ден, сядам и пиша:

Има още

Дай му нещо

Идва краят на ужасната винена 2011 – годината, в която любимите клиенти върнаха потреблението на вино в детските му обувчици и го направиха да си говори само. Бирата и ракията търпеливо дочакаха поредната слабост в кондицията на виното, за да му изскочат в гръб и да го нокаутират. След кратък, две-тригодишен, сън българският мъж се събуди, помириса се под мишницата и сграбчи отново халбата. Само жените останаха горди пазителки на Граала „Бело винце”, но това не беше достатъчно. Не сме културна винена нация и това си е.

Насред цялото това отчаяние днес получавам мейл от една дама, която търси да купи специална чаша за дегустация и ме пита откъде в София може да бъде закупена тя. Май не можах да й бъда много полезна, но пък така й се зарадвах на питането.  Мислех да й напиша, че тази година нещо винено като идея за коледен подарък ще й излезе по-изгодно от когато и да било, но после размислих и започнах да ровя, за да намеря този, всъщност много весел, текст, който съчиних за навечерието на Коледата на 2005 година. Шест години по-късно той е по-актуален от всякога.

Става дума за кефа да подаряваш и защо това е специална мисия, когато е намесено вино.

Виното е деликатна работа (и затова не се радва на особен интерес в страна, в която мъжете ходят по потници и през зимата за да им се виждат мускулите), а винените ценители – чувствителни хора, за да не ги наречем с друго име. Ако решим да правим винен подарък е хубаво да сме наясно кого имаме насреща си, къде “на попрището винено в средата” се намира този някой и какво би било смислен подарък за него.

Има още

Без думи

Има моменти, в които започва да ти проблясва каква е наградата за твоята страст, учение и труд и сълзливо-прочувствено ти се иска да благодариш, че са ти дадени шанс, сетива и потенциал да го разбереш. Те са редки, но така трябва, ако бяха по-чести нямаше да имаме силата да ги понесем и щяхме да изтъркаме кадифето на сетивността си в златната корона на привилегироваността.

Досега в професионално отношение съм имала много откровения, но рядко моменти с главно „м” – такива, в които искаш само да мълчиш, защото всяка дума е като игла, с която драскаш по повърхността, докато не я повредиш безвъзвратно. Когато се подготвяхме за най-важния изпит на виненото ни обучение, цялата група се молехме на практическия изпит да не ни се падне някое такова зашеметяващо вино, защото няма да можем да кажем нищо за него и ще ни скъсат.

Не пиша за вина, които дегустирам, защото тогава този блог ще стане егати скуката. Не съм писала, когато съм дегустирала първото си вино със 100 точки по Паркър, не пиша и когато цената на виното се равнява на първоначална лизингова вноска за кола, не се хваля, не се пъча, не препоръчвам, не осъждам и хич не искам някой да ми обяснява кое е най-доброто и дали съм права или не. Споделям. А таман си мислех, че 2011 ще си отиде като скучна винена година:

Clos Manou 2006 Medoc – движи се на по тънкия ръб на перфектността и с това – на лудостта.

За точките във виното

от един истински винен човек

Обичам точки. Но на полата, шала или табуретката си. Не се кефя на купуването и продаването на вино според метричната мярка, която някой решил, че има право да му наложи. Някой несравнимо по-мъничък от вселената, която по всяка вероятност се крие в дадено вино. „Колко точки има виното ти?“ е въпрос, който може да ме накара да помисля за физическа разправа с клиент.

„2 и пол’вина“ е отговорът, който ми хрумва най-често, а „я, да се махаш оттука, бе“ е вторият, който, признавам, няма връзка със самия въпрос. 

Понякога няма нужда от отговор, или поне не твой:

“I think wine scores have had their place in history. At least I hope wine scores’ place now is history! It’s a shortcut and if you really love wine you don’t want a shortcut. You want to explain it. Scores don’t explain it; they can never reflect a wine accurately. I’ve said to people, “I love wine. Wines are my friends. I also love my friends. How would you like scoring your friends?!”

Хю Джонсън, автор на World Atlas of Wine

Има ли ананас в шардонето или защо пиенето не е дегустация?

 

… и къде точно се намира той във вавилонската кула от аромати, намерени някога от някого в този сорт? На пресечката със зелената ябълка, зад ъгъла на презрялото царигадско грозде или на задънената улица на банана?

На всички курсове по дегустация и култура на виното, които съм водила (без изключение) тези курсисти, които в началото особено гръмко се смеят на идеята да търсят боровинка в каберне совиньона, в края на курса не само са я намерили, но и са я повишили в нещо по-така – арония например – и гледат с пренебрежение на бедните души, на които все още виното им мирише на … вино и бъчва.

Опитвала съм се да гледам на виното с почти «непосилна лекота», просто да го поглъщам, без да се интересувам от нищо друго в него освен алкохола. Не се получава. Не непременно, защото всяко вино е мистериозна космическа напитка, а защото явно аз не съм просто уст(ск)роен човек. Искам да ми е интересно, сложно, да има предизикателство. След дългогодишен опит с водка, джин и мартини и всичките им производни, известни на химията, стигнах до единственото нещо, което повдигна лявата ми вежда в учудване – виното. Лутащите се в лабиринта на виното са влезли в него поради различни причини: скука, баба им, любов към история или литература, чиста случайност… И всеки един от тези хора ще ви каже: да се пие вино е лесно – накланяш чашата и отпиваш една глътка. Предизвикателството се крие в това да дегустираш вино. Защо обаче да се мъчим да правим нещо повече от простото, удобно и еснафско «поркане»? Нека да илюстрирам с един пример:

Има още

Имам нещо в чашата…

За n-ти пореден път се качвам в колата си и се отправям към n-тия ресторант, за да обясня на n-тия управител (като българин горд наследник на вековна винарска традиция) това:

Понякога по тапата или на дъното на бутилката вино се забелязват кристали, които приличат на захарни или стъклени. Те се отделят и при червените вина, но са видими само при белите. 

Това са кристалите на винената киселина, наричани още «винен камък» и дори „винени диаманти“. Образуват се при охлаждане и се срещат често при вина от по-късен гроздобер. Това НЕ е дефект, а признак за зряло грозде и за висококачествено вино, което не е преминало през многобройни процедури на филтриране и стабилизране. Всяко вино с винен кристал е продукт с минимална механична намеса, респективно максимално естествен продукт. Виненият кристал ПОВИШАВА, а не понижава качеството на виното в очите на ценителите.

 Забравила съм какво беше степен n в математиката, но беше нещо свързано с трудна за дефиниране отдалеченост…