Tag Archives: wine

Is this a rant?

Или поглед отвън на човек отвътре?

Нелека е ситуацията в моя бранш през 2025 и започващата 2026 година – този на ресторантите и търговията с вино. Не, че някога е била лека, но преди поне можеше да се диша, докато сега на всички ни стесниха кладенеца и особено ясно се усеща кой ти е стъпил на главата и с колко те натиска надолу.

В ресторантско отношение София започва да прилича на кулинарна пустиня, pardon my French, в която няма надежда да намерим оазис скоро. Не е приятно да направиш тази равносметка, особено когато работиш в този бранш, но тя се натрапва отвсякъде. Един познат, който разпределя живота си между Берлин, Лондон, Сингапур, Ню Йорк и Лисабон ми зададе само три въпроса, на които нямах отговор и ме попита къде ядем всъщност навън и аз му отговорих… в Париж. Навсякъде където го пратих, реакцията му беше една и съща – посредствено качество за абсурдно високи цени.

Все се надявах, че до 2026 година ще имаме свестни китайски, виетнамски, корейски, малайзийски, филипински и различни индийски ресторанти. Готини френски, гръцки, турски. Готини вегетариански, дори вегански. Но (почти) нямаме. Имаме по един от вид, ако изобщо, който не е автентичен, със скучно меню, а ако имаме някаква претенция да не е в барака на пазара, е на цени, достойни за Лондон. Имаме скари, бъргъри, елементарно суши с почти отровна риба, вегетариански, който приличат на сектантски столови, дори нормални фурни нямаме. В квартала ми има една баничарница, която отваря в 06.30 и затваря в 15.00 и пред нея има опашка нон-стоп, но не защото има добри баници, а защото се правят на място, горещи са, напомнят на тези отпреди 15 години и внушават, че са евтини. Че сирене в тях понякога няма и че в 12.00 на обяд не стават за ядене, това е друга работа.

Същото е и с хляба – има една фурна в квартала ми и най-много 10 в милионна София, които пекат хляб от нещо друго от фуражно брашно и десетки подобрители. И хлябът в нея винаги е свършил. И хляб ли не заслужаваме вече? Или пък си заслужаваме този, с триците и гадната химия…

Нямаме френска кухня – нито висока, нито ниска. Нямаме италианска – имаме пицарии, в които, трябва да признаем, пицата е по-добра от много места в Европа, но пастата си остава на ниво „спагети с кетчуп и кашкавал“. И какво правим, ако не искаме пица или паста? Ядем домати с моцарела, а при по-отворените – с бурата? Докога?

Сами сме си виновни – не успяхме да възпитаме публиката си, която все още не знае как да се храни с нож и вилица и прибрани лакти, и бърка многото с доброто. Която преди ни държеше речи, защото си мислеше, че само тя пътува, а сега – защото просто нищо не може да удовлетвори претенциите й за живота – нито цени, нито дизайн, нито обслужване, нито работно време.

Сами сме си виновни – създадохме непрофесионална среда в професионалните кухни, в която неопитни мазачи по чинии диктуват как и по какъв начин ще работят, но за много пари. Персонал няма, в резултат на което всеки работи сам в малкия си бизнес, бори се за краен брой клиенти, няма време за нищо друго, освен за работа и не може да излезе навън, преносно и буквално, да си почине и да се огледа как другите правят нещата и защо на него евентуално му/не му се получават.

Сами сме си виновни – понеже не искаме да се ангажираме, се оставихме да ни представлява една мутра и клиентите ни намразиха още повече (те принципно ни мразят и отиват на ресторант със стиснати зъби), без да си дават сметка, че от цяла Европа, само в България ДДС-то на храните е 20% и че това обяснява донякъде високите цени, на които всички вкупом се възмущават. И не, по време на 9%-овото ДДС, свестните ресторанти не издевателстваха над клиентите си, само мутрите в бранша го правеха, но кога пък клиентът тук е правел разлика?

Сами сме си виновни – градската инфлуенсърска претенциозност бута напред концепции с  миниатюрни, често абсурдно звучащи, менюта и вечно изчерпана храна, хронична липса на винена култура, абсурдно високи цени, 3 маси на кръст и отпуски от по 3 месеца. Това е начинът, по който иска да работи Gen Z – когато и както си поиска, а клиентите да се напасват по него. Или да не се. Да правят каквото си искат, всъщност.

Но реалността е друга в ресторантьорството – явяваш се по 5 дена в седмицата за по 12-14 часа и висиш на крака като животно на хранилка, гориш се, режеш се и вдигаш тежко. Ако не си готов, не се наричай собственик на малък ресторант, защото не си.

На моменти ми се струва, че ресторантите в България се държат като врагове на клиентите си.

Техният заклет враг обаче, един истински Erzfeind или archenemy, е виното. Към 2026 година в България има безподобно разнообразие на вносни вина, и макар и по-скромно, но все пак налично – на местни. Възможностите да имат невероятно интересна, тематична и изобщо прекрасна винена листа са почти неизброими, или по-скоро изброими с израза „от почти всяка точка на света“. Но, не, ресторантите се държат така, сякаш на тъмно опипват с ръце стените на стаи без мебели – тези на совиньон блан и Тоскана. Така е, защото за да се състави и поддържа една интересна винена листа трябват елементарни интерес и познания, а те са изключени от ДНК-то на 98% от българските ресторантьори. За цените на вината има ли нужда да си говорим?

Много от нещата са извън сферата ни на влияние, като спекулата и държавния тормоз, но ако продължаваме да не обръщаме внимание на тези, които са в, то всеки трети ресторант в страната ще продължава да фалира в рамките на година след откриването си. За мен като за клиент това ще е тъжно.

Като търговец на вино съм на пазара от 22 години. Като ресторантьор – от 18. И в двете, за щастие, заемам ясно определена ниша и не искам да предлагам всичко на всекиго. Но, честно, не знам за коя поредна година вече живея в „интересно“ време. Хич не ми е интересно вече.

2025 – the year the wine died?

Задавали ли сте си въпроса защо в западните общества алкохолът е разрешен от закона, а марихуаната или опиумът например – не? Употребата на едно конкретно психоактивно вещество се толерира, докато тази на много други субстанции е поставена извън закона и обществено приемливото.

Очевидно е така поради дълбоките исторически и културни корени, които консумацията на алкохолни напитки има в човешката история. Те са неотделна част от човешкия бит от най-древни времена. Още преди модерната ера алкохолните напитки са познати на всички племенни общества с изключение на тези в Австралия, Океания и Северна Америка (именно затова там последствията от въвеждането на алкохола сред местните племена са особено тежки). Населението на древна Гърция било известно с прекомерното си пиене. В древен Рим напиването било почти национално развлечение, в следствие на което управлението на колесница в пияно състояние се наложило да се смята за нарушение. Алкохолът обикновено се е произвеждал в занаятчийски обем най-вече от излишни селскостопански продукти и постепенно става част от семейните и обществени традиции.

Днес алкохолът е официално благословената смазка на модерното общество. Може да бъде намерен навсякъде и по всяко време, цените му са по-ниски от тези на безалкохолните напитки и консумацията му се счита едва ли не за част от добрия тон.

Истината е, че заради своите ефекти и рискове алкохолът не е нито по-безопасно, нито по-слабо вещество от  тези, които законите ни са решили да забранят и през 2025 кръстоносният поход срещу него е повсеместен. Не стига, че икономиката на виното така и не се възстанови след Ковид пандемията, ами и Световната Здравна Организация заяви през 2025, че няма безопасно ниво на консумация на алкохол. Това беше повторено от The US Surgeon General в изявление от януари 2025 – безопасна граница няма.

Има го и другият наратив (както е модерно да се казва през 2025) – че Gen Z убива виното, защото просто не пие. Живеем обаче в бързи времена и това, което беше вярно за 2023 не е вярно за 2025. Всички маркетингови изследвания от развити винени пазари (с консумация над 18 литра на глава от населението годишно и 0 литра от виното на наш‘те) показват, че консумацията на Millennials (родените между 1981 – 1996) и Gen Z (1997 – 2012) е тази, която държи пазарът на вино жив. Жив, не в разцвет, спад в консумацията безспорно има. Ако го обърнем в разбираеми цифри – едните са на 40+ години, другите – на 28+. Всяко по-възрастно поколение може да си припомни какво точно е правило на подобна възраст. Лично аз казах „чао“ на джина и водката на 29 години и никога повече не погледнах назад.

Спад в консумацията има не само защото Gen Z не иска да пие вино поради финансови или здравословни причини. А защото винената индустрия не й го предлага по правилния начин. Gen Z иска автентичност, преживяване и марки, които да ги заговарят по разбираем за тях начин. Те искат да подкрепят хора, а не продукти. За тях е важно да знаят каква кауза подкрепят, а не традиция и престиж.

Има още
Цитат

За специалните кафета и специалните вина

Онзи ден се зачетох в бюлетина на Дъбов  за първото издание на Cup of Excellence в Етиопия. Съкращаваното като СОЕ състезание-търг е най-важното нещо, което може да се случи в света на кафето и както многократно съм си мислила досега, иска ми се така да беше и в света на виното – да е ясно кой определя правилата, както и към какво ние, съдиите, е добре да се стремим.

Но темата е друга всъщност. Думата „Етиопия“ веднага прикова вниманието ми в бюлетина, защото си спомних, че когато Йордан Дъбов ни гостуваше в подкаста Life Unbottled ни обясни, че Етиопия за кафето е това, което е Бургундия за виното: малка, сложна и велика за тези, които могат/са готови да я разберат и не на последно място – да си я позволят (тук е важно да не бъркаме ежедневната с велика Етиопия / Бургундия). Прочитам следното:

„Вероятно за никого не е изненада, че най-високо класиралите се кафета на СОЕ Етиопия 2020 са плодови, ароматни, с изключително чиста чаша. 

… уточнява се, че като цяло високото качество на финалистите е за отбелязване. Разбира се, най-голям брой от изпратените за участие лотове, е преминал през сухо процесиране. Това ще рече, че кафените зърна са съхнали върху т.нар. африкански легла. Именно при този процес постепенно се обогатяват плодовите нотки във вкуса под въздействието на атмосферните условия и това, което е заложено в зърното от почвата, климата и отглеждането…“

Ту нямаше как да не се замисля за едно велико вино, за което може да се каже точно това: многопластовият му и сложен вкус се формира не само от заложеното в почвата и климата, но и от въздействието на атмосферните условия. Това, дами и господа, е неповторимо и с удоволствие Ви представям това вино: Специалните (вина): Мадейра.

Още нещо за минералността във виното

Концепцията за минералността е една от най-противоречивите в дегустацията на вино и макар терминът „минерален“ да се чува често сред винените среди, обяснението за наличието и възникването му в най-добрия случай е по-скоро емоционално, отколкото научно.

Реално, консенсус в научните среди какво точно е минералност във виното няма, засега няма и научни изследвания, които да са успели да докажат някакъв химически или физически механизъм за възникването на минералността. По-скоро обратното – през 2013 година професорът по геология Алекс Малтман от Университета Aberystwyth във Великобритания публикува в „Journal of Wine Research“ изследването си „Minerality in wine: a geological perspective“. В него той оборва една от застъпваните идеи за минералността, а именно, че тя представлява вкуса на минерали, идващи от почвите и скалите на лозето, предадени чрез лозата във виното. Многобройни са причините, поради което това не може да е така, пише Малтман, като най-важната е, че минералите, които се срещат във виното са микроелементи и хранителни вещества (обикновено метални катиони), подобно на минералите, които се срещат в организма ни и имат съвсем далечна връзка с геоложките минерали, които са комплексни кристални съединения. Те се съдържат в изключително ниска концентрация във виното и нямат вкусови аромати. С други думи, каквото и да е минералността, тя просто няма как да е свързана с вкуса на минерали от почви и скали от лозето. Удар по често споменаваната връзка между тероар и минералност.

Терминът „минералност“ е сравнително нов и добива популярност през последните двайсет и пет години. Французите забелязват засилени асоциации между думите „минералност“ и „вино“ в публикациите от 1985 година насам. Интересен факт е, че когато през 1994 година употребата на думата „минералност“ отбелязва своебразен пик, употребата на термина „тероар“ започва движение надолу.

Размитите граници на минералността и мистериозното й звучене, използвано колкото за изразяване на преклонение, толкова и за респектиране на прохождащи винени любители е повод за провеждането на статистичеки изследвания, които макар и да не могат да се похвалят с окончателността на научните такива, разкриват интересни модели на поведение.

Попаднах на няколко такива изследвания, проведени сред винени професионалисти и сред потребители и мога само да ги препоръчам на работещите с вино. Резултатите разкриват интересни взаимовръзки.

Има още