За тишината около виното

… или защо аз спрях да пиша анализи

Има един момент в живота на всеки, който се занимава с вино дълго и сериозно, в който думите започват да тежат повече от самото вино. Когато ме попитат защо спрях да пиша анализи, отговорът ми често изненадва хората. Не е въпрос на липса на време или умора. Въпрос на усещане е. Усещането, че винената журналистика у нас, такава, каквато я разбирам и изповядвам – независима, контекстуална, понякога безмилостна, но винаги добронамерена – просто изгуби своята територия.

Какво е необходимо, за да се роди истинска винена журналистика?

Или поне адекватното писане за вино…

Основната функция на журналистиката е да бъде коректив, да информира обективно, да анализира критично и да търси истината. Да си журналист, независимо в коя сфера, изисква три неща: независимост, гръбнак и трибуна, а постепенно средата около нас се промени.

Трибуни вече почти няма, а публичното говорене за вино е в две крайности: или в тесен, почти херметичен професионален жаргон, който отблъсква лаиците, или в захаросан, ПР-продиктуван ентусиазъм, в който всяка бутилка е „уникална“, а всяка реколта – „историческа“. В този нов пейзаж сериозната, аналитична журналистика започна да изглежда като досаден анахронизъм. Когато пазарът и публиката започнаха да търсят просто потвърждение на собствените си вкусове или бързи, инфлуенсърски образи, анализът стана излишен. А аз не обичам да произвеждам излишни думи.

В България масовото „писане за вино“ се свежда до преписани прессъобщения, платени публикации, възторжени постове в социалните мрежи след безплатни дегустации и дежурни репортажи около Трифон Зарезан (и кое празнуваме – Свети Валентин или Трифон Зарезан). Липсва дълбокият, независим анализ. Липсва смелостта да се каже, че едно вино е дефектно или че цената на друго е абсурдно надута или че каквото и да е не е наред или е проблематично. Когато критиката отсъства, пазарът боледува, а потребителят остава дезориентиран.

Създаването на професионална винена журналистика у нас не е въпрос на еднократен акт, а на изграждането на изцяло нова екосистема. Ето кои са ключовите стълбове:

• Независимост от бюджетите за реклама – смятам, ясно е за какво става дума.
• Задълбочена експертиза и образование – добрият винен журналист не е просто човек, който „обича да пие вино“ и борави с красиви епитети като „нотки на горски плодове и кожа“. Той трябва да разбира от агрономия, химия, икономика, глобални пазарни тенденции и климатични промени. Необходими са сертифицирани специалисти (с дипломи като WSET, Court of Master Sommeliers или Master of Wine), които могат да поставят българското вино в световен контекст, а не да го оценяват в изолация. Или пък да преведат потребителите аз дебрите на виното на света.
• Преодоляване на „шуробаджанащината“ – българският винен свят е малък. Всички се познават – журналисти, енолози, собственици на изби. В тази тясна среда критиката често се приема като лична обида, а не като професионална обратна връзка. Винената журналистика изисква професионална дистанция. Журналистът трябва да е приятел на истината и на потребителя, а не на собственика на избата.
• Излизане от балона на елитарността – снобският, недостъпен език отблъсква масовия потребител. Истинската журналистика трябва да превежда сложния свят на виното на разбираем език. Тя трябва да образова хората как да избират вино в супермаркета за 10 евро, а не само да възхвалява колекционерски бутилки за 150.
• Излизане и от балона на простоватостта – в който виното е домашно, пие се от пластмасова чаша и играе ролята на социална смазка, ако компанията е прекалила с ракията и има опасност от сбиване.

Виното винаги е било разговор. Но за да има разговор, са нужни две страни, които говорят на един и същ език.

Преди години вярвах, че ролята на виненият журналист е да бъде мост. Да превежда езика на лозето и избата на езика на удоволствието и разбирането за потребителя. Пишех анализи с идеята, че критиката е най-висшата форма на уважение към труда на винаря или търговеца – знак, че го приемаш сериозно, че изискваш от него, че вярваш в потенциала му.

Да спреш да пишеш анализи не означава да спреш да обичаш виното. Напротив. Това е опит да спасиш тази любов от шума на суетата.

Виното е твърде живо, твърде лично и твърде преходно, за да бъде вкарвано в калъпа на постоянни публични оценки, които често се посрещат с криворазбрана обида или излишна гордост. Много по-голям смисъл има to lead by example, да разширяваш мирогледи и да обогатяваш преживяванията на съмишленици – хора, които наистина искат да разберат виното, без да търсят в него статус или реклама.

Българското вино вече извървя своя труден път от масовото социалистическо производство до пазарен и качествен продукт. Сега е ред на думите да настигнат качеството в бутилката. Без истинска винена журналистика родният пазар ще остане провинциален и затворен в себе си. Нужни са смели автори с бели листове и чисти сетива, които да пишат без страх.

Защото виното е култура, а всяка култура има крещяща нужда от своята критична съвест.