Tag Archives: food blogger

Is this a rant?

Или поглед отвън на човек отвътре?

Нелека е ситуацията в моя бранш през 2025 и започващата 2026 година – този на ресторантите и търговията с вино. Не, че някога е била лека, но преди поне можеше да се диша, докато сега на всички ни стесниха кладенеца и особено ясно се усеща кой ти е стъпил на главата и с колко те натиска надолу.

В ресторантско отношение София започва да прилича на кулинарна пустиня, pardon my French, в която няма надежда да намерим оазис скоро. Не е приятно да направиш тази равносметка, особено когато работиш в този бранш, но тя се натрапва отвсякъде. Един познат, който разпределя живота си между Берлин, Лондон, Сингапур, Ню Йорк и Лисабон ми зададе само три въпроса, на които нямах отговор и ме попита къде ядем всъщност навън и аз му отговорих… в Париж. Навсякъде където го пратих, реакцията му беше една и съща – посредствено качество за абсурдно високи цени.

Все се надявах, че до 2026 година ще имаме свестни китайски, виетнамски, корейски, малайзийски, филипински и различни индийски ресторанти. Готини френски, гръцки, турски. Готини вегетариански, дори вегански. Но (почти) нямаме. Имаме по един от вид, ако изобщо, който не е автентичен, със скучно меню, а ако имаме някаква претенция да не е в барака на пазара, е на цени, достойни за Лондон. Имаме скари, бъргъри, елементарно суши с почти отровна риба, вегетариански, който приличат на сектантски столови, дори нормални фурни нямаме. В квартала ми има една баничарница, която отваря в 06.30 и затваря в 15.00 и пред нея има опашка нон-стоп, но не защото има добри баници, а защото се правят на място, горещи са, напомнят на тези отпреди 15 години и внушават, че са евтини. Че сирене в тях понякога няма и че в 12.00 на обяд не стават за ядене, това е друга работа.

Същото е и с хляба – има една фурна в квартала ми и най-много 10 в милионна София, които пекат хляб от нещо друго от фуражно брашно и десетки подобрители. И хлябът в нея винаги е свършил. И хляб ли не заслужаваме вече? Или пък си заслужаваме този, с триците и гадната химия…

Нямаме френска кухня – нито висока, нито ниска. Нямаме италианска – имаме пицарии, в които, трябва да признаем, пицата е по-добра от много места в Европа, но пастата си остава на ниво „спагети с кетчуп и кашкавал“. И какво правим, ако не искаме пица или паста? Ядем домати с моцарела, а при по-отворените – с бурата? Докога?

Сами сме си виновни – не успяхме да възпитаме публиката си, която все още не знае как да се храни с нож и вилица и прибрани лакти, и бърка многото с доброто. Която преди ни държеше речи, защото си мислеше, че само тя пътува, а сега – защото просто нищо не може да удовлетвори претенциите й за живота – нито цени, нито дизайн, нито обслужване, нито работно време.

Сами сме си виновни – създадохме непрофесионална среда в професионалните кухни, в която неопитни мазачи по чинии диктуват как и по какъв начин ще работят, но за много пари. Персонал няма, в резултат на което всеки работи сам в малкия си бизнес, бори се за краен брой клиенти, няма време за нищо друго, освен за работа и не може да излезе навън, преносно и буквално, да си почине и да се огледа как другите правят нещата и защо на него евентуално му/не му се получават.

Сами сме си виновни – понеже не искаме да се ангажираме, се оставихме да ни представлява една мутра и клиентите ни намразиха още повече (те принципно ни мразят и отиват на ресторант със стиснати зъби), без да си дават сметка, че от цяла Европа, само в България ДДС-то на храните е 20% и че това обяснява донякъде високите цени, на които всички вкупом се възмущават. И не, по време на 9%-овото ДДС, свестните ресторанти не издевателстваха над клиентите си, само мутрите в бранша го правеха, но кога пък клиентът тук е правел разлика?

Сами сме си виновни – градската инфлуенсърска претенциозност бута напред концепции с  миниатюрни, често абсурдно звучащи, менюта и вечно изчерпана храна, хронична липса на винена култура, абсурдно високи цени, 3 маси на кръст и отпуски от по 3 месеца. Това е начинът, по който иска да работи Gen Z – когато и както си поиска, а клиентите да се напасват по него. Или да не се. Да правят каквото си искат, всъщност.

Но реалността е друга в ресторантьорството – явяваш се по 5 дена в седмицата за по 12-14 часа и висиш на крака като животно на хранилка, гориш се, режеш се и вдигаш тежко. Ако не си готов, не се наричай собственик на малък ресторант, защото не си.

На моменти ми се струва, че ресторантите в България се държат като врагове на клиентите си.

Техният заклет враг обаче, един истински Erzfeind или archenemy, е виното. Към 2026 година в България има безподобно разнообразие на вносни вина, и макар и по-скромно, но все пак налично – на местни. Възможностите да имат невероятно интересна, тематична и изобщо прекрасна винена листа са почти неизброими, или по-скоро изброими с израза „от почти всяка точка на света“. Но, не, ресторантите се държат така, сякаш на тъмно опипват с ръце стените на стаи без мебели – тези на совиньон блан и Тоскана. Така е, защото за да се състави и поддържа една интересна винена листа трябват елементарни интерес и познания, а те са изключени от ДНК-то на 98% от българските ресторантьори. За цените на вината има ли нужда да си говорим?

Много от нещата са извън сферата ни на влияние, като спекулата и държавния тормоз, но ако продължаваме да не обръщаме внимание на тези, които са в, то всеки трети ресторант в страната ще продължава да фалира в рамките на година след откриването си. За мен като за клиент това ще е тъжно.

Като търговец на вино съм на пазара от 22 години. Като ресторантьор – от 18. И в двете, за щастие, заемам ясно определена ниша и не искам да предлагам всичко на всекиго. Но, честно, не знам за коя поредна година вече живея в „интересно“ време. Хич не ми е интересно вече.

REVAMP 2025: Професионалната ресторантска критика – какво точно представлява и защо я няма в България?

Никога няма да забравя разговора, на който станах свидетел в един софийски ресторант преди известно време. Клиентите са от т. нар. интелектуален елит, вечно недоволен от това, което може да му се сервира в България поради простия факт, че не е Италия. От друга страна, в Италия им изливат помии на главата под формата на храна и обслужване, но те търпят защото е Италия (и си го изкарват на хората в България). Главното действащо лице е на има-няма 25 години, но вече обиграна in the ways of the world. Поръчала си е шоколадов мус за десерт, който е изяла без остатък, но явно нещо я гложди и пита „Как го правите този ваш мус?”. Изброяват се ингредиентите, тя пита ама, нямало ли мляко; не, няма и тогава идва откровението: „Чудех се защо нещо вкусът ми е странен, а то защото няма мляко. Ще ви дам моята рецепта, става страхотно пухкаво!” На въпроса дали все пак мусът й е харесал, отговорът е „Да, но моята рецепта е по-добра.”

Каква е нейната рецепта оставям настрана. Самата идея, че тя решава, че има право да я определя като по-добра и да поучава други, след като е видно, че тя нито е готвач, нито -ресторантски мениджър е перверзна и води (ин)директно до темата на тази статия – що е то професионална ресторантска критика, кой би трябвало да я упражнява и защо тя не съществува в България?

България прескача от купонно-столовия модел на хранене по време на комунизма към дивото изобилие от кръчми само с една огромна крачка и съответно не познава ресторантската критика от 70-те и 80-те години на миналия век – стабилна, градивна и обществено значима. Преди повече от двайсет години, когато светът на ресторантите не познава кулинарните блогъри и инфлуенсъри и тяхното чувство за безнаказаност, пишещите за храна са хора с образование журналистическо или с непознатото у нас „Food science”, които работят за влиятелни медии. (Food science прилага основни науки и техники с цел изучаване на физичната, химичната и биохимичната природа на храните и принципите на тяхната обработка). С други думи, човекът, който идва да оцени ресторанта е наясно с техники, начини на обработка, основни рецепти и има тренирани небце и око, които да оценят изпълнението, баланса и външния вид на ястията.

Освен, че са наясно с предмета си на оценяване и се подготвят много добре преди да оценят един ресторант, практиката на критиците е била да предоставят на готвача или собственика на ресторанта възможност да прочете рецензията преди публикуването й и съответно да отговори на въпроси или да изясни детайли. Действие високо морално и етично и когато знаеш за какво говориш – водещо до разногласия може би, но никога до скандали или обиди. Защото мнението ти е обосновано, а не защото много обичаш да готвиш, така си го ял/а при баба си, в Италия или в някой твой сън. А ако мнението ти е обосновано, всеки един можещ и знаещ човек от другата страна ще го приеме, това е смисълът на градивната критика. Но ако си клекнало ниско, но крещящо силно човече, сваляш всичко и всички на нивото си.

Тези времена са отминали, нещо повече – демократичният интернет позволява на всеки, който може да сготви нещо що-годе прилично и още по-добре да го снима, да дава мнение за ресторанти или готвачи, без да разполага с почти никакви теоретични или практически знания за продукти, процеси, техники на приготвяне и изобщо как функционира едно заведение. Известно време работа в кухнята на ресторант би се отразило добре на всички кулинарни блогъри и инфлуенсъри. Главните проблеми на българските такива са:

– принципно ниското им кулинарно ниво и водещият принцип на коментарите им: „Харесвам – не харесвам“. Все още новост за тях са елементарни европейски класики, за които техните колеги по света отдавна са забравили, като паста с тиквички и скариди, например или безсмъртната Жана д‘Арк на чинията – салата „Капрезе“, update-нала се в бурата с розов домат.

– вторият им проблем, и той е не само местен, е безнаказаността, за която вече стана дума и изкушението да сринеш някого с думи. Безнаказаност, защото всеки с различно мнение просто бива блокиран, а що касае словесното малтретиране – в Западна Европа, където хората от малки биват учени да ядат с нож и вилица, това става със сарказъм, тук – със селско подвикване и груби думи, но есенцията е една: НЕ СЕ ПРАВИ ТАКА! Аргументи, аргументи и пак аргументи, въздържаност и стил – това трябва да са отличителните черти на всеки уважаващ себе си пишещ за храна.

Още няколко подробности от местния хабитат:

Има още