Tag Archives: професия

Подготвям си кротко една от презентациите за предстоящия Divino.Taste и попадам на преинтересната ситуация, в която чичо (Робърт) Паркър дава 93 точки на едно вино, а Тим Аткинс, напереното британско момче и Master of Wine – 87?

(В случай, че на този пост попадне и не толкова винено сведущ човек – това е все едно за една и съща работа един работодател да ви дава 300, а друг 1300 лева.)

Ау. Кой е прав? От ситуацията става ясно, че няма по-можещи, има по-влиятелни. Така, че отпуснете душите и съдете по съвест, като не забравяте, че взимането на сериозно може да бъде опасно за здравето. Както за вашето, така и за това на околните (вярва се, че Хризип, гръцки философ стоик, е умрял от смях докато гледал как пияното му магаре се опитвало да яде смокини).

Като всеки трети потребител във Фейсбук и аз често чувам или чета за това колко вреден е той за мен, за социалния ми живот, семейство, връзки, приятели и бизнес. Успявам някак си да се справя с първите вреди, държейки в строги граници активността си и съдържанието на нещата, които споделям. Във връзка с последната вреда, тази за бизнеса, се налага да се ровя в маркетингови и икономически сайтове и блогове, защото поддържам няколко Фб-страници, една от които ми носи абсолютно неудовлетворение, стрес и ядове, които, както почти винаги се оказва в последствие, са абсолютно излишни. Мнозинството от авторите, които се опитват да обяснят защо Фейсбук е вреден за бизнеса се концентрират върху условията, политиката и морала на ФБ, върху обещани, но никога непостигнати цели и аудитории и други чисто онлайн-маркетингови проблеми. Малко са тези, които говорят за социалната вреда, която може да има Фб-страницата на вашия бизнес за вашия бизнес и по-конкретно за това как

Фокусът на вашия бизнес може да бъде изместен от качеството на услугата, която предлагате върху личностите на хората, които я ползват.

Въпросният мой бизнес е ресторантски – неблагодарна и едновременно с това работа, в която можеш да се влюбиш за цял живот. Любов-омраза риъл тайм, бейби. Стартирането преди пет години беше предшествано от задълбочен анализ на това кои сме ние, защо и какво искаме и от заключението, че знаем как го искаме. Оказа се, че не сме били в грешка и че клиентите, макар и плахо в началото, поемат ръката, която им подаваме. Някои даже ни прегръщаха, вместо само да приемат ръката и в един момент като че ли забравяха, че не са си вкъщи, но тъй като са добри хора им прощаваме. Още от самото начало съществуват, разбира се, и другите – вечно ядосаните, намусените, злобничките, заядливичките, абе клиентският Мордор. Някои от тях си изпускат CO₂– то веднага, други чакат, докато се приберат вкъщи, където пред светлината на компютърния екран изливат много повече житейската си фрустрация, отколкото клиентското си недоволство.

Верни на тактиката да не стъпваме на нива, криещи опасността да се окажат много по-ниски от нашето, аз и моите партньори винаги сме били наясно с това какво се говори и пише за нас, но най-важното е било да сме в ресторанта и да наблюдаваме и контролираме реалната ситуация, която е далечна от идеалната, но както се казва, който е безгрешен…  Да си винаги в ресторанта е абсолютно задължително, но освен това, лично на мен, винаги ми е намествало фокуса и не ми е позволявало да изпадна във вакуума на хейта: аха-аха да си помисля, че ние сме гадното и неприятно място, в което бият клиентите, както пишат недоволковците в нета, ама не, ние сме си все още приятното и пълно с доволни, хранещи се и смеещи се хора.

Дойде моментът обаче, в който нямам желание и време да следя кривата на житейското (а може би и професионалното?) разочарование на пълничък арогантник, който от години прави опити да е мой клиент и понеже все не му се получава, най-накрая прибегна до използване на думи като нацист, а негови приятелки, които сигурно покоряват интелектуални върхове всеки ден, ама тайно, си позволиха да нарекат хората, които ги обслужват „кръгли идиоти”. Освен, че ми се струва подсъдно, усещам, че позволявам на тези хора да получат много повече внимание, отколкото получават ежедневно, а за това направо трябва да им искам пари. Няма. Оставям ги насаме с откъса от една дзен-притча:

„ Ако някой дойде при теб с подарък и ти не го приемеш, чий е подаръкът? – попитал учителят.

– На този, който го е донесъл – отговорил един от учениците.

– Ами, същото важи и за завистта, гнева и обидите – казал учителят – Когато не ги приемеш, продължават да принадлежат на този, който ги носи със себе си.”

и разкарвам, разбира се, Скарабар от Фейсбук.

New Year’s resolutions, получили вече, макар и поосакатен, превод на български като „Новогодишни обещания”, се дефинират от Wikipedia като обязаности, обети или посвещения от страна на дадена личност по отношение на лични цели, проекти или промяната на някой (очевидно лош) навик. Особената им сила идела от това, че се правели в очакване на Новата година, респективно на едно ново начало. Правят се главно от жени, при мъжете обикновено моментът на обещание следва непосредствено този на инфаркта или инсулта.

Противно на техния дух, аз не мисля да променям, а да задълбоча един не особено полезен навик – този да наблюдавам, забелязвам и анализирам живота около мен. Вместо да се заклевам, че през следващата година ще изпитам интерес към гимнастическия подход за отслабване, a.k.a. йога и много модерен напоследък, пробиотичната храна, липсата на цигари, липсата на алкохол и търпимостта към идиоти, смятам в края на годината да направя равносметка на това какво видях и научих за жените през тази година, гледано с очите и обработено с мозъка и ерудицията на уж зрялата жена, която се предполага, че станах преди една година. През изминалата година окончателно се разбиха някои митове, предположения се превърнаха във факти, проникновения  ме озариха. Доста крайни, признавам, но това е положението, животът няма репутацията на нещо средно или умерено.

Мит 1 (за ежедневното, малко и сгряващо женско щастие): Бъди различна.

За бога, само това не.

Всяка жена със средностатистическо тяло, външност и ум има десет пъти по-големи шансове да си намери партньор в живота от различаващата се. Всичко, встрани от средата се посреща с враждебност, както от мъже, така и от жени, и вариантите за щастие стават все по-маргинални. От петнайсет мои приятелки трайно без гаджета (за период по-дълъг от пет години) са три: прекалено тънката и красива, прекалено дебелата и прекалено умната.

Тънката и красива просто стана арогантна с годините, неизбежно е. Не й се иска, ама само с влизането си в стаята кастрира мъжете с и без това малки пишки, те я обявяват за надута, тя тях – за тъпанари и работата отича.

Прекалено дебелата просто не е за този век и колкото и ние, нейните приятелки, да й повтаряме колко чаровна и готина е и как ще срещне истинския мъж, който не залита по нещо толкова повърхностно като външността, най-добре е да отслабне и това е. Губех дълги години да обяснявам на разни мъже каква пичка е тя, но най-добре го каза брат ми веднъж: „Ами, легни си ти с нея тогава.”

Умната просто не може да се сдържи да не зашемети мъжете с професионалния си успех, пари и … ум. Само дето не вижда, че по-скоро ги ошамарва, че обществената формация от няколко века насам е патриархат и че такива мацки като нея в едни други времена много бързо са ги мятали на кладата. Не я съветвам да се научи да прави телешко по бургундски, препасана в престилка на сърчица, а само да си затваря устата от време на време, само колкото да й върже. Нали уж е умна.

Не приканвам към еднаквост, уравниловка, послушание или приемлива глупост (все едно да кажа, че всички щастливо обвързани жени са такива, което би било отявлена глупост), просто на искащите да са различни ще им е нужна издръжливост – ментална и физическа.

Мит 2: Възрастта няма значение, важно е как се чувстваш.

Има още →

Днес, за пореден път, човек от винения бранш ме нарече „сомелиер”. Мен и колегите ми от www.Divino.bg.

Разговаряйки с много хора от различни браншове, стигаме до заключението, че напоследък в много отношения вместо напред, България прави своеобразни скокове назад във времето. Така е и с винения бранш- освен, че на пазара се появяват вина в стилистика, която искрено се надявах да е изчезнала с падането на Берлинската стена,  публиката като че ли все още не може да разбере на какво аз и моите колеги посвещаваме всеки свой ден, към какво са насочени нашите мисли и действия.

Признавам, че има напредък и от „момиченцето, което нещо ни говорИ там за вино” съм се превърнала в „сомелиерката”, но има още какво да се желае, та ето затова тук давам кратко обяснение – полезна референция за всякакви бъдещи питания.

Истината е, че моята професия има дотолкова общо със сомелиерството, доколкото предметът и на двете е виното, но оттам нататък пътищата ни се разделят.

Що е то сомелиер?

Титлата произлиза от старофренските думи sommerier, somier и bete du somme, които са се отнасяли до оседлаването на конете. Около 1690 г. във френския двор тази личност е била отговорна за слагането и подреждането на масата и за виното към ястията (по-скоро за достатъчното количество, отколкото за разнообразието и качеството му). В днешно време сомелиерите са тези хора в ресторантите, който се грижат за всичко, свързано с напитките – съставянето на листите според конкретни критерии, наличности, обслужване и т.н.

Ключовата връзка с думата „сомелиер” е думата „ресторант”. Един сомелиер винаги е съотнесен към винената селекция на един ресторант и обслужването на неговите клиенти.

Когато излезе от него и разшири познанията за:

– история, климат, релеф, почви, сортове, закони, лозарски и винарски практики на всеки един регион от всяка една винопроизводителна страна на света;

– маркетинг на съвременния винен пазар;

– и дегустационни техники и органолептичен анализ – всичко това в продължение от 2 до 4-5 години,

ако желае, може да положи съответните изпити пред съответните институции – британски, американски или френски и да стане това, на което хората казват Weinakademiker или WSET Diploma in Wine & Spirits, Master of Wine или Wine Management MBA (лично аз съм първото).

В последствие може да стане винен търговец, винен журналист или винен обучаващ, а може и трите заедно, както е при мен, но НЕ е сомелиер. Той може да обучи някой сомелиер, но НЕ е сомелиер.

За съществуването и нивото на българските сомелиери – само добро или нищо. А защо не и няколко мнения по въпроса, изказани преди шест години и (познайте дали не са) актуални и сега:

http://www.vinoto.com/display.php?show_article=46&open_article=149

Прекарах последните четири дена на Балкански Винен Форум- много полезно за нашите балкански души и вина начинание, което събра:

– над 400 вина от

– 9 страни (когато стане въпрос за вино и Словения, и Унгария се броят за балканци) и

– 19 изключителни винени професионалисти от цял свят в качеството на жури, разпределени в 3 съдийски панела, които дегустират вината на сляпо до последния момент.

Панелът, в който участвах аз дегустира 119 вина за два дена (т.е. не всички вина са дегустирани от всички съдии).

Много 9-ки се насъбраха нещо …

Отделно от това, всяка вечер беше съпроводена от още много други вина, така че не съм сигурна колко точно ми се събраха, знам само, че днес ми предстои дегустация, на която гледам с лек уплах и несигурност дали ще съм в достатъчно добра форма да я понеса.

Гореизброеното е много важно, за да можете да схванете магическата сила на моето влияние. Донякъде, разбира се, защото принципно тя е необхватна. Та, завъртам се значи събота и неделя из залите на изложението и чувам как хората от една българска изба казват, че еди-кое си тяхно вино не е отличено с медал (или трофей, не дочух съвсем), защото сигурно Яна Петкова го била порязала.

Уау.

Уау.

Знам, че достойната реакция на такава болна мисъл е подминаване с мълчание, че и с разведрителен смях, и препращане към консултация с психиатър, обаче не става дума за това. Става дума за това, че аз мога да влияя на хората и на техните мисли и действия. От разстояние и телепатично. На 18 разумни, изградени до най-високата възможна професионална степен, човешки същества.

Праим магии ‘секви. И бели, но повече черни. Работя и с по-големи групи, както става ясно от по-горния случай.

Обадете се.

«Какво работите?» е въпросът, който ме хвърля в особен смут. Не, защото нищо не работя, не мога да обясня какво работя или ме е срам от това, което правя, напротив – хората много ми завиждат и намират това, което правя за много интересно. Реплики от рода на «Да ти имам професията на теб, пиеш си по цял ден!» са неизбежни и вече не са толкова интересни, колкото в началото, но и аз като Пипи отговарям на какви ли не въпроси само и само за да отърва  розовите вълнени гащи. Смутена съм, защото май се оказа, че всичките ми години на финансови, душевни и физически мъки са били напразни. Адски много хора «работят» моята професия – виното. Всеки втори. Ужас. Поредното грешно решение в живота ми.

Има още →

С ръка на сърцето мога да кажа, че много си обичам работата. По-точно всичките си работи: журналистическата, търговската, консултантската и ресторантьорската. Очите ми са здраво вперени във всяка една от тях, а сърцето и душата ми харчат 20 на 100, за да случвам неща, които обичам по начин, по който обичам. Изобщо, гледам на живота като на бързо влакче, а не като на виенско колело. Опасността при такава настройка е, че понякога доста ти се доповръща и се налага да слезеш за малко. Ако обаче тренираш редовно и гледаш да сядаш винаги в първото вагонче, така че да виждаш какво се задава отсреща ти, нещата се преодоляват.

Избягвам да пиша критики за конкретни ресторанти или магазини, тъй като прекрасно осъзнавам деликатната житейска ситуация, в която се намирам. Когато стане въпрос за избор на стил, меню, дизайн или персонал оставям каишката около врата хлабава, защото винаги има обяснение дори за някой предсмъртен гастро-пароксизъм – така са решили хората. Точка. Когато по такива места има винени проблеми, неточности или кусури, и само ако някой изрично поиска мнението ми, винаги гледам да обяснявам сговорчиво нещата и да анализирам проблемите, независимо колко празен е погледът отсреща. Когато обаче гореспоменатите проблеми са придружени от не особено приятния полъх на претенция или откровена простащина, протягам врат напред и започвам да гледам нервно, а когато това ми се случи три пъти за един ден, сядам и пиша:

Има още →