Яна (несъвършенството прави стила …)

или

За любовта и от мен

Свети Валентин е новият 8 март, разбрахме го вече, добре.

Аз съм един от тези човеци, които го усещат директно върху физиката и психиката си, защото основният въпрос, който ми се задава от седмици насам е: „Имате ли свободни места за петък?”. Освен, че трябва да съм пряк свидетел на второто за година напъване на българския мъж да се информира колко струват розите и евентуално една вечеря, принципно имам страхотен проблем с празнуването на каквото и да било по команда. Дълги години се извинявах за злонравието си около Коледа и Нова година със Сатурновата дупка, в която уж тъна, защото рожденният ми ден се пада между тях. После си казах, че съм на достатъчна възраст и с прекалено малък умствен багаж, че да крия истинското си мнение и обявих, че тия празници могат да ходят на майната си и аз не искам весело да ги празнувам, защото някой някъде така бил казал. Ай, сиктир, каза половината Козирог в мен, докато другата половина Козирог притеснено нашепваше, че това са семейни празници и според всички многознайници-астроложки аз би трябвало особено да ги уважавам. И астроложките да вървят на майната си.

Явно много хора се чувстват принудени, ако не да покажат, поне да кажат нещо за любовта тези дни, защото потокът от снимки, постове, заявления, умозрения и протестни декларации около мен е огромен. Хора, които никога не съм си мислила, че знаят значението на думата „любов”, камо ли пък да се замислят дали искат да я изпитат, пишат текстове за нея. Други, по-обиграни, преминават към философски текстове в стил „Какво е любовта?”. Един от кръщелниците ми съвсем сериозно ме попита дали не мога да му помогна да напише любовно стихотворение за боготворената от него към момента (точно пък аз…)

Натисната от всичко това, а и имайки се за старо куче, оцеляло от многобройни катастрофирали връзки се замислих дали вече не знам какво е любовта? Тези от нас с понапредналите ЕГН-та по всяка вероятност вече сме се научили да правим разликата между влюбване и любов и вече би трябвало да сме нясно какво търсят хората всъщност: не любовта, а оцеляването й. Делникът и битовизмът скапват и най-чистото чувство, спор няма. Те обаче се явяват особено удобен, и очарователно лицемерен, повод  да прикрием това, което всъщност разкапва любовта и шанса ни за дълга и щастлива връзка: желанието да променим другия човек и да му отнемем свободата. До този адски прост извод достигнах аз след толкова години гледане и участване и никой не може да ме убеди, че е друго. Космите в мивката, дори от време на време непуснатата вода в тоалетната, хъркането, мръсните чорапи или чинии, някое друго гадно навиче, всичко това може не може да се сравни с разрушителната сила на желанието на хората да правят други хора несвободни. Да се играе по техните правила, с техните цели, идеи или представи.

А е толкова просто да живееш и да оставиш и другите да живеят, да обичаш по свой начин и да не искаш да те обичат по същия, да отидеш да тичаш и да оставиш другия да лежи, да не одобряваш, но да не забраняваш, да не разбираш, но да не отхвърляш, да гледате в една точка, но да имате различни мнения кой е най-прекият път до нея, да оставате насаме с мислите си, за да ги обмените по-късно…

И както веднъж един приятел, реномиран психотерапевт отвъд океана, каза на друг мой приятел: „ Всичко това и … ебане му е майката, Иване. Секс, докато можеш.“

Подготвям си кротко една от презентациите за предстоящия Divino.Taste и попадам на преинтересната ситуация, в която чичо (Робърт) Паркър дава 93 точки на едно вино, а Тим Аткинс, напереното британско момче и Master of Wine – 87?

(В случай, че на този пост попадне и не толкова винено сведущ човек – това е все едно за една и съща работа един работодател да ви дава 300, а друг 1300 лева.)

Ау. Кой е прав? От ситуацията става ясно, че няма по-можещи, има по-влиятелни. Така, че отпуснете душите и съдете по съвест, като не забравяте, че взимането на сериозно може да бъде опасно за здравето. Както за вашето, така и за това на околните (вярва се, че Хризип, гръцки философ стоик, е умрял от смях докато гледал как пияното му магаре се опитвало да яде смокини).

Насред заблатено, миризливо дежа вю съм.

Отново съм в ситуацията, в която се опитвам сякаш да набутам работа в ръцете на мрънкащия и мързелив пазар на труда в България. Пускам обява за свободно работно място, в която много точно описвам какво искам и какво давам. Виждам едно добро количество CV-та, обаждам се на много малкото кандидати, които смятам, че стават, прелюбезно ги каня на интервю, всички те се съгласяват с предложения от мен час, аз се радвам, че съм съумяла да направя заета, но имаща шанс да е ползотворна, програма за следващите два дена и се оказвам с най-свободните си от месеци насам дни. Защото съществата (нямам подходяща, що-годе възпитана дума за тях) не идват. Нито едно от тях. И аз седя и чакам и си мисля, че това не е истина и че следващото все пак ще има приличието да дойде.

В телефонните ни разговори нито едно от тях не изразява мнение каква съм тъпанарка, каква тъпа работа предлагам и що не си е.а м….а. Нито казва, че вече има друга работа. Не. Всяко едно от тях се съгласява да дойде на интервю за работа. Отказвам да разбера защо след това просто не идва, без да си направи труда дори да се обади по телефона, оставяйки да го чака човек, който иска да му даде работа, със сигурност зает и по всяка вероятност можещ и знаещ повече от него. Имам само една дума за това: свин(яр)щина.

След разговори с няколко познати разбирам, че явно това е болест, разпространила се във всички сектори на икономиката – IT, търговия и къде ли още не. Съществата атакуват – пускат св-та и не идват. Мислех си, че съм свикнала, защото този филм съм го играла много пъти досега, но просто не мога да свикна с идеята, че плюенето в лицето на хората може да се смята за норма на поведение.

Мога много неща да кажа на всички тези същества, като например, че са простиговедабезхаберниидиотиинечуванитъпанари, но няма. Ще им пожелая да намерят работата, която заслужават и да нямат избор, освен да я работят много дълго време.

Около мен ври и кипи – пред-, след- и повремеизборно. Радините вълнения „така не съм се вълнувал/а от около десет години насам” са последвани от пасивно-агресивните заключения, че „едни прости хора убедиха други прости хора да гласуват за тях” (ебати изборният анализ ще кажа аз на това), от горчивите питания „Чия е тая държава, в която живеем всъщност?” и клетвата „Аз на тия няма да им живея в държавата”, както и масовото споделяне във фейсбук на разписанието на полетите на Летище София.

Беззаконието никога не е било толкова масово, а простащината никога досега не е била превръщана в общовалидна норма на поведение и общуване. Казват мои познати. Никога досега не е било толкова зле. Те не можели да дишат вече тук и не можели да познаят държавата си. Нетърпимо било.

За малко да се умиля, ама после си казвам „айде, нема нужда”. Истината е, че простотията, провинциалността и посредствеността никога не са напускали българските граници и кратуни и да се правим на изненадани, че това е така, е доста фарисейско.

Истината е, че моята пражка баба е добре напляскана от уж особено изисканите си родители, когато им казала, че се е залюбила с местен дивак.

Истината е, че родителите ми от години използват като описание за свестен човек израза „Еди-кой си е много фин и възпитан човек” и че може би България е една от малкото европейски държави, в която възпитанието не се подразбира , а е някаква особена отличителна черта.

Истината е, че през 21 век мъжете тук попляскват жените си, както и през изминалите стотина години, а изразът „Честита баня!” продължава да е актуален и кореспондира директно с факта, че в неделя привечер в блоковете няма топла вода.

Истината е, че „не е лош човек, нищо че е евреин/турчин” е приказка, която се носи по тези земи от столетия и няма изгледи да напусне речника на българи със сериозни претенции за образование и възпитание, а хомофобията и омразата към циганите могат да бъдат избродирани на знамето на българската действителност .

В първи клас имахме едно цигане в класа – Славчо. Който не слушаше, биваше слаган да седи до него. Никога няма да забравя изобретателността на ямболската ми миекаща учителка, която се яви първият ми допир с образователната система в България, и й пожелавам нескончаем брой прераждания. Както и миризмата на Славчо, де, тъй като прекарах дълги часове на чина до него. Защото се опитвах да пиша с лявата ръка.

Истината е, че още преди трийсет години половината ми съученици казваха „Яна може ли да се покаже?”, когато се обаждаха по телефона, а една трета от тях продължаваше да срича в осми клас.

Истината е, че всеки работен човек около мен многократно е бил наричан глупак, а „Законът е врата в полето” не е поговорка от днес или вчера.

Истината е, че в продължение на десетилетия висшето образование се разбираше като предпоставка за получаването на повече пари за по-малко свършена работа, а не като академично продължаване или задълбочаване на нечии интереси.

Истината е, че никога нищо друго не е било. Просто вие сега сте го забелязали. Хайде, честито.

Макар и това да не беше слуачаят с The Nu Project , аз всъщност обожавам фотографско-антропологични изследвания на обществото и времето, в което живеем. Днес попаднах на проекта Exactitudes – истински, жив, запленяващ проект на двамата холандци – Ari Versluis и Ellie Uyttenbroek – който аналитично наблюдава и запечатва едновременно с педантизма на хронист и с иронията на артист това за кои и какви се смятаме и как го показваме на околните.

Ари и Ели започват да работят през 1994,  запалени от взаимния си интерес към отличителните дрескодове, характерни за различни социални групи. Започвайки от сцената на Ротердам, където живеят, за последните 19 години те са събрали 139 галерии от различни градове, в които представят субекти в еднакви пози и в строгия дрескод на групата, с която се идентифицират. По-старите галерии имат и аудио, което по прецизен и хумористичен начин дисектира човешките действия, стремежи и убеждения.

Името Exactitudes е съкращение от exact (точен) и attitude (поза, отношение) и се намира тук