Category Archives: есета

 За това колко е важно да имаме конкретен и даден с достойнство отговор на въпроса „Какво работите?“

Когато И. каза, че може би е намерил призванието си и иска задълбочено да учи занаят, околните казаха, че това било ау, колко хубаво и интересно, и браво, и как се бил сетил. А аз си казах „разгеле, сети се, от кога чакам да го каже това”.

След като разбраха, че ще учи в една от най-престижните школи на света, много хора около него проявиха завист, някои – благородна, някои – не толкова. Някои направо му казаха, че е луд да се захваща. Замислих се кои хора съставляват втората и третата група и установих, че не мога да кажа нищо конкретно за тях – нито какво са учили, нито каква е професията им, нито се сещам за някакви особени сръчности или дарби, които притежават. Те нямат такива. Те вършат това, което аз на петгодишна възраст си представях, че ще върша през 2000-та година: всеки ден ще ставам, ще се обличам, ще отивам някъде, където ще работя нещо и вечер ще се прибирам. В общи линии – нищо. В ума ми на петгодишна блондинка акцентът падаше върху ритуала на обличането и избирането на чанта и обувки, но загриженият поглед на баща ми явно ме е следял зорко още тогава и е разбирал, че аз съм едно от децата му, което трудно ще намери призванието си и има нужда от интензивно професионално ориентиране. Няколко години по-късно баба ми вече пускаше пасове колко хубаво щяло да бъде ако съм станела „милосърдна” сестра (тя беше родена през 1907 година, мир на праха й), докато аз я гледах с мътен поглед и казвах, че по-скоро бих отровила някого, отколкото да го обгрижвам. „Аптекарка тогава?” с надежда питаше тя.

Нека обясня що за човек е баща ми. След завършване на висше образование по физика и математика в Софийския университет, следва такова по оптика в Германия, по която с висока скорост се пише и докторат. Върнал се в България, той се оказва първият оптик на Народната Република, признаването на чиято диплома изисква свикването на академичен съвет, тъй като досега у нас такова нещо не е имало. Общо взето, човекът е порел с гърди водите и когато трийсет и повече години по-късно аз се завърнах с първата по рода си диплома в моята област и стана ясно, че няма на какво да я приравня в българското образование, ми беше напомнено, че това не би трябвало да бъде сериозна пречка за дъщерята на баща ми. Да съм свикала академичен съвет.

До ден-днешен баща ми вярва, че времената на енциклопедичните мозъци и открития са отминали и че последният век от човешката история е времето на специализацията, времето на ежедневния, упорит и целенасочен труд, на непрекъснатото усъвършенстване на уменията, независимо дали си мозъчен хирург, бижутер или готвач. Светът ни, какъвто го познаваме, стъпва на раменете на хора, които са посветили съществуванието си на тази задача.

Има още →

Една от мадамите, чийто блог следя и на чийто живот благоговейно завиждам, защото знам, че никога не бих могла да го водя, публикува следния статус във Фейсбук през тази седмица:

„На входа на всеки ресторант:
– Колко?
– 9 сме.
– О!
– 5 от 9 обаче са деца.
– О!
М: – Защо се мръщят?
Аз: – Защото сме шумни, цапаме, ядем малко и почти не пием алкохол.
М.: – А, точно ние сме!”

Споделих го на моята стена с усмивка, която, както написах и на самата нея, още не съм решила дали е ехидна или разбираща, като добавих и моя коментар:

„От една страна никой не иска шумен и цапащ клиент, пък и с малка сметка. От друга, всеки има право на храна навън, така че може би трябва да се обозначава, че еди-къде си децата са добре дошли. А мамите и татковците да подбират концепцията на заведенията, в които ги водят. Не очаквам от тригодишни да пазят антикварното обзавеждане, очаквам го от родителите им. И очаквам хората като се поогледат – наоколо и в менюто – някак си да разберат дали изказвания от рода „Еее, колко е да му опържите едни картофки!“ и „Няма пилешки филета на тиган?” са на място или не.”

Пишейки този коментар в паметта ми като на пружина изскочиха две случки с деца на брънч в нашия тогава не съвсем отворен винен бар.

1. На дететo му става скучно, не стои мирно, бащата му зашива един як шамар, защото той пък си пие шампанското в момента и не иска да бъде притесняван, детето идва към бара ревейки и натиска първото ярко светещо копче, което вижда. Това скапва цялата ни система, защото то, разбира се, е натиснало единственото копче, което са ни казали да избягваме да натискаме. Деликатно го упътваме обратно към масата, където то нарочно събаря стъклена чаша на пода. Проблемът ми тук е не толкова детето, колкото шамара. Не искам да бият деца в заведението ми. Бяхме се заклели, че ако още един път го ошамари, ще го изгоним. Нo те просто престанаха да идват, защото евтиното шампанско свърши.
2. Семейство Адамс наистина съществува и аз го видях. Пак на брънч. Още с идването си Мортиша ми казва да й наглеждам децата – 3-4-годишни близнаци, които откривам след известно търсене, защото те, като зайчето на Дурасел, просто не могат да спрат на едно място и вече лазят по пода пред бара. След като не се съгласявам, бивам запитана какво толкова щяло да ми стане. Мортиша е и супер нагла. Опипването с мазни ръце и преместването на всеки един предмет, включително и на уникален порцеланов носорог, подарен на бара, само ще спомена за протокола. Пръскането с вода в тоалетната – също. Но фактът, че зайците са качени от майката на каменния плот и стоейки прави изпикани в каменната мивка в предверието на тоалетната, скъсва обръчите на доброто възпитание и тя е уведомена, че това е под всякаква критика и ако не ги свали веднага, ще бъде помолена да напусне. Страшно изумена тя пита какъв е проблемът, но явно виждайки лицето ми, решава да не настоява и ги сваля.

Има още →

Майка ми има профил във Фейсбук. Очаквам скоро да ме помоли да изберем заедно смартфон, за да може да се чекира от местата, на които ходи с другите момичета на нейната възраст. Готова е, има си профил във Foursquare. Аз също имам, но фактът, че и тя има, автоматично ограничи до минимум използването му, защото не виждам смисъл в това да й давам сериозна преднина в играта „Къде отиваш и с кого?”, която си играем от около двайсет години. Шегувам се, отдавна е по-добре аз да знам тя къде е, отколкото обратното, но истина си остава, че използвам много рядко профила си в тази мрежа. Не защото не виждам чак такъв смисъл да знам кой къде ходи – това може да спести много драми- а защото не искам да чета какво пишат хората там. По същата причина и не гледам телевизия – имам слаби нерви и стомах от крехка детска възраст. Не мога да избегна обаче Фейсбук, където поддържам няколко работни профила, тъй като предметът им на дейност акумулира най-много посетители и интерес точно в социалната мрежа. А и съм харесала страници на достатъчно на брой (небългарски) вестници и списания, та така държа себе си информирана за това, което ме интересува. Медът идва с жилото, знам, и затова наред с всичко, което ми трябва получавам и това, което не ми трябва: огромен брой Фейсбук „приятели” и течението от техните снимки, проникновения, откровения и умозаключения. Най-много ми духа от едно нещо: широкоплощното, всеобхващащо хвалене. Изтъкването на собствени способности, придобивки или предимства ми е толкова неприсъщо, колкото трета ръка, и затова се отнасям към него като към същата: с недоумение, ирония, сарказъм, на моменти с отвращение. Даже гениално (о, пардон, хвалба) изреченийце си измислих: „Хвалбите във Фб: истинското дегоржиране на социалната ни нелепост.”

Справки що е дегоржиране – тук.

Готова съм да премина през достатъчно на брой клипове с надарени деца, снимки на животни и констатации, че навън заваля, само да не трябва да виждам хвалене, ама нейсе. От друга страна така разбирам за някои, че са ок – с месеци нищо и щом се пооправят финансово или социално – стената ми избухва със снимки на топ-локации от ‘секакъв вид.

Имам си личен Топ 7, разбира се, само дето още не съм успяла да го подредя:

– снимането с известни личности – кое трябва да ми харесва, това, че снизходително застава до мен, докато дишам тежко или че не мога и дума да обеля и го гледам като теле?

– чекирането от скъпи ресторанти, при иначе завидна сдържаност във Foursquare – ние можем, имаме и знаем, вие – не. Комплексарщина – чекирайте се винаги или никога, мамка ви.

– приготвени лично ястия или десерти – видно е, че са първите такива и са суууупер скучни, така че стига;

– снимането на най-скъпите вина или алкохоли, които пием – да замоля за снимка и на ежедневните ви питиета?

– селфита – абсолютна чекия и като такава – понамирисват и цапат

– feeling blessed, на бг- чувства се благословен/а в нечия компания – благословен/а? Ма сериозно ли?

– текстове към снимки, съдържащи думата „уникално” – става ми жал за приложението на думата в българския език напоследък. Една снимка наскоро показваше гадно кафене-ресторант в центъра на София, известно с това, че сменя мазнината за цацата само в началото на летния сезон и го наричаше уникално. Замислих се, може пък да е… Мога да водя хора там, които ми се иска да отровя.

Ако сте добро приятелче, ще поствате интересни за другите неща: оригинални, забавни, социално или културно значими, а няма да натрапвате на другите размишленията, действията или придобивките си. Както и жаждата ви за признание.

Зайче за финал

или

За любовта и от мен

Свети Валентин е новият 8 март, разбрахме го вече, добре.

Аз съм един от тези човеци, които го усещат директно върху физиката и психиката си, защото основният въпрос, който ми се задава от седмици насам е: „Имате ли свободни места за петък?”. Освен, че трябва да съм пряк свидетел на второто за година напъване на българския мъж да се информира колко струват розите и евентуално една вечеря, принципно имам страхотен проблем с празнуването на каквото и да било по команда. Дълги години се извинявах за злонравието си около Коледа и Нова година със Сатурновата дупка, в която уж тъна, защото рожденният ми ден се пада между тях. После си казах, че съм на достатъчна възраст и с прекалено малък умствен багаж, че да крия истинското си мнение и обявих, че тия празници могат да ходят на майната си и аз не искам весело да ги празнувам, защото някой някъде така бил казал. Ай, сиктир, каза половината Козирог в мен, докато другата половина Козирог притеснено нашепваше, че това са семейни празници и според всички многознайници-астроложки аз би трябвало особено да ги уважавам. И астроложките да вървят на майната си.

Явно много хора се чувстват принудени, ако не да покажат, поне да кажат нещо за любовта тези дни, защото потокът от снимки, постове, заявления, умозрения и протестни декларации около мен е огромен. Хора, които никога не съм си мислила, че знаят значението на думата „любов”, камо ли пък да се замислят дали искат да я изпитат, пишат текстове за нея. Други, по-обиграни, преминават към философски текстове в стил „Какво е любовта?”. Един от кръщелниците ми съвсем сериозно ме попита дали не мога да му помогна да напише любовно стихотворение за боготворената от него към момента (точно пък аз…)

Натисната от всичко това, а и имайки се за старо куче, оцеляло от многобройни катастрофирали връзки се замислих дали вече не знам какво е любовта? Тези от нас с понапредналите ЕГН-та по всяка вероятност вече сме се научили да правим разликата между влюбване и любов и вече би трябвало да сме нясно какво търсят хората всъщност: не любовта, а оцеляването й. Делникът и битовизмът скапват и най-чистото чувство, спор няма. Те обаче се явяват особено удобен, и очарователно лицемерен, повод  да прикрием това, което всъщност разкапва любовта и шанса ни за дълга и щастлива връзка: желанието да променим другия човек и да му отнемем свободата. До този адски прост извод достигнах аз след толкова години гледане и участване и никой не може да ме убеди, че е друго. Космите в мивката, дори от време на време непуснатата вода в тоалетната, хъркането, мръсните чорапи или чинии, някое друго гадно навиче, всичко това може не може да се сравни с разрушителната сила на желанието на хората да правят други хора несвободни. Да се играе по техните правила, с техните цели, идеи или представи.

А е толкова просто да живееш и да оставиш и другите да живеят, да обичаш по свой начин и да не искаш да те обичат по същия, да отидеш да тичаш и да оставиш другия да лежи, да не одобряваш, но да не забраняваш, да не разбираш, но да не отхвърляш, да гледате в една точка, но да имате различни мнения кой е най-прекият път до нея, да оставате насаме с мислите си, за да ги обмените по-късно…

И както веднъж един приятел, реномиран психотерапевт отвъд океана, каза на друг мой приятел: „ Всичко това и … ебане му е майката, Иване. Секс, докато можеш.“

Насред заблатено, миризливо дежа вю съм.

Отново съм в ситуацията, в която се опитвам сякаш да набутам работа в ръцете на мрънкащия и мързелив пазар на труда в България. Пускам обява за свободно работно място, в която много точно описвам какво искам и какво давам. Виждам едно добро количество CV-та, обаждам се на много малкото кандидати, които смятам, че стават, прелюбезно ги каня на интервю, всички те се съгласяват с предложения от мен час, аз се радвам, че съм съумяла да направя заета, но имаща шанс да е ползотворна, програма за следващите два дена и се оказвам с най-свободните си от месеци насам дни. Защото съществата (нямам подходяща, що-годе възпитана дума за тях) не идват. Нито едно от тях. И аз седя и чакам и си мисля, че това не е истина и че следващото все пак ще има приличието да дойде.

В телефонните ни разговори нито едно от тях не изразява мнение каква съм тъпанарка, каква тъпа работа предлагам и що не си е.а м….а. Нито казва, че вече има друга работа. Не. Всяко едно от тях се съгласява да дойде на интервю за работа. Отказвам да разбера защо след това просто не идва, без да си направи труда дори да се обади по телефона, оставяйки да го чака човек, който иска да му даде работа, със сигурност зает и по всяка вероятност можещ и знаещ повече от него. Имам само една дума за това: свин(яр)щина.

След разговори с няколко познати разбирам, че явно това е болест, разпространила се във всички сектори на икономиката – IT, търговия и къде ли още не. Съществата атакуват – пускат св-та и не идват. Мислех си, че съм свикнала, защото този филм съм го играла много пъти досега, но просто не мога да свикна с идеята, че плюенето в лицето на хората може да се смята за норма на поведение.

Мога много неща да кажа на всички тези същества, като например, че са простиговедабезхаберниидиотиинечуванитъпанари, но няма. Ще им пожелая да намерят работата, която заслужават и да нямат избор, освен да я работят много дълго време.

Около мен ври и кипи – пред-, след- и повремеизборно. Радините вълнения „така не съм се вълнувал/а от около десет години насам” са последвани от пасивно-агресивните заключения, че „едни прости хора убедиха други прости хора да гласуват за тях” (ебати изборният анализ ще кажа аз на това), от горчивите питания „Чия е тая държава, в която живеем всъщност?” и клетвата „Аз на тия няма да им живея в държавата”, както и масовото споделяне във фейсбук на разписанието на полетите на Летище София.

Беззаконието никога не е било толкова масово, а простащината никога досега не е била превръщана в общовалидна норма на поведение и общуване. Казват мои познати. Никога досега не е било толкова зле. Те не можели да дишат вече тук и не можели да познаят държавата си. Нетърпимо било.

За малко да се умиля, ама после си казвам „айде, нема нужда”. Истината е, че простотията, провинциалността и посредствеността никога не са напускали българските граници и кратуни и да се правим на изненадани, че това е така, е доста фарисейско.

Истината е, че моята пражка баба е добре напляскана от уж особено изисканите си родители, когато им казала, че се е залюбила с местен дивак.

Истината е, че родителите ми от години използват като описание за свестен човек израза „Еди-кой си е много фин и възпитан човек” и че може би България е една от малкото европейски държави, в която възпитанието не се подразбира , а е някаква особена отличителна черта.

Истината е, че през 21 век мъжете тук попляскват жените си, както и през изминалите стотина години, а изразът „Честита баня!” продължава да е актуален и кореспондира директно с факта, че в неделя привечер в блоковете няма топла вода.

Истината е, че „не е лош човек, нищо че е евреин/турчин” е приказка, която се носи по тези земи от столетия и няма изгледи да напусне речника на българи със сериозни претенции за образование и възпитание, а хомофобията и омразата към циганите могат да бъдат избродирани на знамето на българската действителност .

В първи клас имахме едно цигане в класа – Славчо. Който не слушаше, биваше слаган да седи до него. Никога няма да забравя изобретателността на ямболската ми миекаща учителка, която се яви първият ми допир с образователната система в България, и й пожелавам нескончаем брой прераждания. Както и миризмата на Славчо, де, тъй като прекарах дълги часове на чина до него. Защото се опитвах да пиша с лявата ръка.

Истината е, че още преди трийсет години половината ми съученици казваха „Яна може ли да се покаже?”, когато се обаждаха по телефона, а една трета от тях продължаваше да срича в осми клас.

Истината е, че всеки работен човек около мен многократно е бил наричан глупак, а „Законът е врата в полето” не е поговорка от днес или вчера.

Истината е, че в продължение на десетилетия висшето образование се разбираше като предпоставка за получаването на повече пари за по-малко свършена работа, а не като академично продължаване или задълбочаване на нечии интереси.

Истината е, че никога нищо друго не е било. Просто вие сега сте го забелязали. Хайде, честито.