Tag Archives: професия

Обичам да чета от прекалено малка. На седем години вече хвърлях по едно око на забранената за мен секция за възрастни в библиотеката и един ден попаднах на книга с доста странно име. Занесох я на единия от братята си: “Виж какво смешно заглавие – куо вадис…” Деветгодишният ми по това време брат ме погледна с презрение, примесено с опрощаващо снизхождение, защото ей сега ще ме осветли по един важен въпрос и каза: “Каква си глупава само, тука пише кво вадиш!”

По-късно и двамата бяхме избавени от заблужденията си, но това е без особено значение за този материал. Спомних си за тази случка, защото нанизът от прочити на латинския израз се припокрива с въпросите, които се въртят в главата ми след първия конкурс за най-добро българско вино на сп. “Бакхус”, а именно:

– накъде отива българското вино и върви ли изобщо то или стои на едно място и

– какво вади то на бял свят: нови, интересни неща или изтъркани трикове и поизплашени мишки от ръкава на магьосника?

Който каквото и да казва или мисли по въпроса, първият конкурс за вино на годината, организиран от българската винена преса е вече факт. С това тя, с малко закъснение, се нарежда до подобни, изключително престижни, конкурси в други страни и заявява желанието си да даде своя принос в оценяването на виното от гледна точка на ценителя и пазарните тенденции. Смея да твърдя, че закъснението се дължи на българското вино, а не на българската винена преса или на българския винен ценител.

Има още →

… или има ли какво Европа да учи от САЩ?

Статията е писана за сп. “Бакхус” и се публикува тук с отзивчивото съгласие на редакцията.

II част – SLWC, Clos du Val, Imagery, Walter Shug и равносметката

На следващия ден ще играем на винен туризъм. През изминалите две години много се писа и изговори за легендарната дегустация от Париж 1976. Не само за жертвите на винената журналистика и реклама, но и за занимаващите се професионално с вино е желателно да посетят избите и от двете страни, участвали в дегустацията променила завинаги винената констелация Франция-САЩ (повече можете да прочетете в сп. Бакхус, месец …2007). Така, че по моя молба се отправяме към Stags’ Leap District – един от най-старите райони в Напа Вали, чийто вина олицетворяват елитното калифорнийско каберне совиньон. В него се намират две от избите участвали в Парижката дегустация: Stags’ Leap Wine Cellars (да не се бърка със Stags’ Leap Winery) и Clos du Val.

Има още →

… или има ли какво Европа да учи от САЩ?

Статията е писана за сп. „Бакхус“ и се публикува тук с отзивчивото съгласие на редакцията.

I част – Малко обща информация и Bonny Doon

Като всеки осми българин и аз имам роднини в Съединените Американски Щати, които, в рамките на възможното, се опитвам да посещавам редовно. Поредното такова посещение се случи през есента на 2007 година и имайки предвид професията ми беше ясно, че виното ще е основен акцент в него. Намирах се в непосредствена близост до калифорнийските и колорадски лозя. За доста екзотичните изби в щата Колорадо ще стане дума някой друг път; сега бих искала да разкажа за няколко изби в Калифорния, които си струва да посетите.

Има още →

По време на посещението си в Бордо за Винекспо 2007 се отбихме и в Шато Мутон-Ротшилд в Пуяк. Поради прекалено личния характер на мнението ми за това шато, текстът за него беше изваден от статията за сп. Бакхус

Ако другите Premier Grands Crus от Бордо излъчват достолепие и въздържаност, Мутон-Ротшилд е крещящо, цветисто и поляризиращо. И не заради етикетите на вината, рисувани от най-известните художници на нашето време, заради въвеждането на бутилирането в шатото или заради безпрецедентното му повишаване в класификацията от 1855г.  от втори в първи клас. В маркетингово отношение имението е късче Америка в Бордо, а не мога да си представя по-силна love–hate-връзка от тази Бордо-Америка.

В Мутон-Ротшилд няма никакъв проблем да посетите избата. Вие и още стотици други туристи от цял свят. Обаждате се, заявявате групата и хоп, даже виждате частния музей на Ротшилд с предмети на изкуството, свързани с винената култура, иначе неотворен за обществен достъп. На рецепцията на огромното имение ви разпределят в една от групите и турът започва. Първо ви набутват в една зала, в която гледате филма, с който баронеса Филипин дьо Ротшилд ви поздравява с добре дошли и накратко разказва историята на успеха на шатото. Подборът на думите и изразите в този филм е такъв, че да не остави съмнение колко велики са Ротшилд и техните вина. Някои от французите от нашата група, явно с малко повече якобинска кръв, не приемат особено добре филма.

  Има още →

  И на други неща

Кариерата ми започна с наказание и по характерната за тази фирма схема без провинение от моя страна.

Летателната ми книжка не беше заверена навреме, което беше работа на всеки друг, но не и моя и всъщност не можеха да ме наказват за това, мислех си аз, но в края на краищата малка групичка от курса се оказахме точно в тази ситуация. Задачата ни беше да клечим пред бараката, в която се помещаваше деловодството и да пишем входящи и/или изходящи номера на командировъчните, както  и … да плискаме през половин час кофи с вода пред входа на бараката, за да охлаждаме лелите-деловодителки: комедия дел арте.  

Всички останали от випуска вече се намираха на морето и правеха първи стъпки в професията или по плажа. За щастие, понякога съдбата си върши работата и лискането на вода споделях точно с тези хора, с които бях станала близка по време на курса. Лошото беше, че мен ме „превозиха“ по-рано и аз заминах сама.  

Има още →

Предстоеше ми курс от 45 паметни  дена, по време на който щях да изучавам  основните предмети: „Основи на общуването с жени“, „Интригата като изкуство“, „Завистта – главен двигател на професионалното издигане“, „Лицемерието и всичките му лица“, „Ти си най-красива, другите не струват. Показвай им го всеки ден“ и второстепенните „Устройство на самолетите тип …….“, „Аварийно-спасителни средства“, „Първа медицинска помощ“, „География и метеорология“ и  „Култура на обслужване“.

Съмненията, че може би не точно тук е професионалното ми място, които с такава сила ме бяха обзели по време на изпитните кръгове започнаха да се затвърдяват по време на курса на обучение. Сравнявайки веселата и леко ненормална компания на брат ми в „Белеър“ с Пришълките, които седяха по чиновете с обувки на високи токчета, кожени палтенца и с по четири златни пръстенчета на една ръка, които когато не рееха поглед из далечината си оглеждаха маникюра, се питах дали всичко това не беше една голяма грешка и дали адвокатът в края на краищата не беше прав.

Има още →

  (на професия)

((„То пък голям избор твойто, няма що…“))

През 1993 година се занимавах главно с това да ходя старателно на лекции в университета в качеството си на добросъвестна първокурсничка и през по-голямата част от времето да оглеждам лицата на околните, за да разбера само на мен ли ми е толкова скучно и какво изобщо правя тук. Обаче си стоях кротко на задника, защото практиката беше показала, че ако не бях тука никъде нямаше да бъда, а „висшето си е висше, без него не може“.

Е, щом не може….

След завършването на средното си образование преди две години бях направила опит да уча в Германия, но ледената кофа на реалността се бе изляла директно в лицето ми. След дълго напасване на университети, интереси и възможности за пребиваване се бях спряла на Университета в Бамберг (сигурно подсъзнателно и аз исках да видя Бамбергския конник, като кестнеровия герой от предговора на „Трима мъже в снега“). В последния момент обаче схемата се срина и аз трябваше да изкарам една година в Мюнхен, което си беше немислимо скъпо. Няма пари, няма училище. Имах повече от прекрасни резултати на изпита, чудо голямо, няма стипендии за чужденци. Прибрах се вкъщи и дадох на интелигентния си, но беден баща резултатите от изпита. Трагедията в моите очи беше повод за гордост в неговите и те светеха от радостта, че провалът се дължал на досадни бюрократични пречки, а не на граматическата ми немощ и че любимата му дъщеричка е получила даже поздравително писмо за „exzellente Kenntnisse in der deutschen Sprache“ (ще рече колко, ама колко съм добра по немски).

(За мен полагането на изпита беше свързано и с допълнителното изживяване един месец да работя като бял роб в рекламната фирма на едни приятели на баща ми. Това било единствения начин да получа виза тогава, каза баща ми. Известно време след това на няколко пъти питах главата на семейството защо това да е бил единственият начин и му намеквах, че да се лъжат собствените деца е много лош личен пример, но в отговор получавах дълги, не особено ясни и трудно издържащи се тиради относно облагородяващото въздействие на труда, особено върху мен.)

Има още →