Tag Archives: професия

New Year’s resolutions, получили вече, макар и поосакатен, превод на български като „Новогодишни обещания”, се дефинират от Wikipedia като обязаности, обети или посвещения от страна на дадена личност по отношение на лични цели, проекти или промяната на някой (очевидно лош) навик. Особената им сила идела от това, че се правели в очакване на Новата година, респективно на едно ново начало. Правят се главно от жени, при мъжете обикновено моментът на обещание следва непосредствено този на инфаркта или инсулта.

Противно на техния дух, аз не мисля да променям, а да задълбоча един не особено полезен навик – този да наблюдавам, забелязвам и анализирам живота около мен. Вместо да се заклевам, че през следващата година ще изпитам интерес към гимнастическия подход за отслабване, a.k.a. йога и много модерен напоследък, пробиотичната храна, липсата на цигари, липсата на алкохол и търпимостта към идиоти, смятам в края на годината да направя равносметка на това какво видях и научих за жените през тази година, гледано с очите и обработено с мозъка и ерудицията на уж зрялата жена, която се предполага, че станах преди една година. През изминалата година окончателно се разбиха някои митове, предположения се превърнаха във факти, проникновения  ме озариха. Доста крайни, признавам, но това е положението, животът няма репутацията на нещо средно или умерено.

Мит 1 (за ежедневното, малко и сгряващо женско щастие): Бъди различна.

За бога, само това не.

Всяка жена със средностатистическо тяло, външност и ум има десет пъти по-големи шансове да си намери партньор в живота от различаващата се. Всичко, встрани от средата се посреща с враждебност, както от мъже, така и от жени, и вариантите за щастие стават все по-маргинални. От петнайсет мои приятелки трайно без гаджета (за период по-дълъг от пет години) са три: прекалено тънката и красива, прекалено дебелата и прекалено умната.

Тънката и красива просто стана арогантна с годините, неизбежно е. Не й се иска, ама само с влизането си в стаята кастрира мъжете с и без това малки пишки, те я обявяват за надута, тя тях – за тъпанари и работата отича.

Прекалено дебелата просто не е за този век и колкото и ние, нейните приятелки, да й повтаряме колко чаровна и готина е и как ще срещне истинския мъж, който не залита по нещо толкова повърхностно като външността, най-добре е да отслабне и това е. Губех дълги години да обяснявам на разни мъже каква пичка е тя, но най-добре го каза брат ми веднъж: „Ами, легни си ти с нея тогава.”

Умната просто не може да се сдържи да не зашемети мъжете с професионалния си успех, пари и … ум. Само дето не вижда, че по-скоро ги ошамарва, че обществената формация от няколко века насам е патриархат и че такива мацки като нея в едни други времена много бързо са ги мятали на кладата. Не я съветвам да се научи да прави телешко по бургундски, препасана в престилка на сърчица, а само да си затваря устата от време на време, само колкото да й върже. Нали уж е умна.

Не приканвам към еднаквост, уравниловка, послушание или приемлива глупост (все едно да кажа, че всички щастливо обвързани жени са такива, което би било отявлена глупост), просто на искащите да са различни ще им е нужна издръжливост – ментална и физическа.

Мит 2: Възрастта няма значение, важно е как се чувстваш.

Има още →

Днес, за пореден път, човек от винения бранш ме нарече „сомелиер”. Мен и колегите ми от www.Divino.bg.

Разговаряйки с много хора от различни браншове, стигаме до заключението, че напоследък в много отношения вместо напред, България прави своеобразни скокове назад във времето. Така е и с винения бранш- освен, че на пазара се появяват вина в стилистика, която искрено се надявах да е изчезнала с падането на Берлинската стена,  публиката като че ли все още не може да разбере на какво аз и моите колеги посвещаваме всеки свой ден, към какво са насочени нашите мисли и действия.

Признавам, че има напредък и от „момиченцето, което нещо ни говорИ там за вино” съм се превърнала в „сомелиерката”, но има още какво да се желае, та ето затова тук давам кратко обяснение – полезна референция за всякакви бъдещи питания.

Истината е, че моята професия има дотолкова общо със сомелиерството, доколкото предметът и на двете е виното, но оттам нататък пътищата ни се разделят.

Що е то сомелиер?

Титлата произлиза от старофренските думи sommerier, somier и bete du somme, които са се отнасяли до оседлаването на конете. Около 1690 г. във френския двор тази личност е била отговорна за слагането и подреждането на масата и за виното към ястията (по-скоро за достатъчното количество, отколкото за разнообразието и качеството му). В днешно време сомелиерите са тези хора в ресторантите, който се грижат за всичко, свързано с напитките – съставянето на листите според конкретни критерии, наличности, обслужване и т.н.

Ключовата връзка с думата „сомелиер” е думата „ресторант”. Един сомелиер винаги е съотнесен към винената селекция на един ресторант и обслужването на неговите клиенти.

Когато излезе от него и разшири познанията за:

– история, климат, релеф, почви, сортове, закони, лозарски и винарски практики на всеки един регион от всяка една винопроизводителна страна на света;

– маркетинг на съвременния винен пазар;

– и дегустационни техники и органолептичен анализ – всичко това в продължение от 2 до 4-5 години,

ако желае, може да положи съответните изпити пред съответните институции – британски, американски или френски и да стане това, на което хората казват Weinakademiker или WSET Diploma in Wine & Spirits, Master of Wine или Wine Management MBA (лично аз съм първото).

В последствие може да стане винен търговец, винен журналист или винен обучаващ, а може и трите заедно, както е при мен, но НЕ е сомелиер. Той може да обучи някой сомелиер, но НЕ е сомелиер.

За съществуването и нивото на българските сомелиери – само добро или нищо. А защо не и няколко мнения по въпроса, изказани преди шест години и (познайте дали не са) актуални и сега:

http://www.vinoto.com/display.php?show_article=46&open_article=149

Прекарах последните четири дена на Балкански Винен Форум- много полезно за нашите балкански души и вина начинание, което събра:

– над 400 вина от

– 9 страни (когато стане въпрос за вино и Словения, и Унгария се броят за балканци) и

– 19 изключителни винени професионалисти от цял свят в качеството на жури, разпределени в 3 съдийски панела, които дегустират вината на сляпо до последния момент.

Панелът, в който участвах аз дегустира 119 вина за два дена (т.е. не всички вина са дегустирани от всички съдии).

Много 9-ки се насъбраха нещо …

Отделно от това, всяка вечер беше съпроводена от още много други вина, така че не съм сигурна колко точно ми се събраха, знам само, че днес ми предстои дегустация, на която гледам с лек уплах и несигурност дали ще съм в достатъчно добра форма да я понеса.

Гореизброеното е много важно, за да можете да схванете магическата сила на моето влияние. Донякъде, разбира се, защото принципно тя е необхватна. Та, завъртам се значи събота и неделя из залите на изложението и чувам как хората от една българска изба казват, че еди-кое си тяхно вино не е отличено с медал (или трофей, не дочух съвсем), защото сигурно Яна Петкова го била порязала.

Уау.

Уау.

Знам, че достойната реакция на такава болна мисъл е подминаване с мълчание, че и с разведрителен смях, и препращане към консултация с психиатър, обаче не става дума за това. Става дума за това, че аз мога да влияя на хората и на техните мисли и действия. От разстояние и телепатично. На 18 разумни, изградени до най-високата възможна професионална степен, човешки същества.

Праим магии ‘секви. И бели, но повече черни. Работя и с по-големи групи, както става ясно от по-горния случай.

Обадете се.

«Какво работите?» е въпросът, който ме хвърля в особен смут. Не, защото нищо не работя, не мога да обясня какво работя или ме е срам от това, което правя, напротив – хората много ми завиждат и намират това, което правя за много интересно. Реплики от рода на «Да ти имам професията на теб, пиеш си по цял ден!» са неизбежни и вече не са толкова интересни, колкото в началото, но и аз като Пипи отговарям на какви ли не въпроси само и само за да отърва  розовите вълнени гащи. Смутена съм, защото май се оказа, че всичките ми години на финансови, душевни и физически мъки са били напразни. Адски много хора «работят» моята професия – виното. Всеки втори. Ужас. Поредното грешно решение в живота ми.

Има още →

С ръка на сърцето мога да кажа, че много си обичам работата. По-точно всичките си работи: журналистическата, търговската, консултантската и ресторантьорската. Очите ми са здраво вперени във всяка една от тях, а сърцето и душата ми харчат 20 на 100, за да случвам неща, които обичам по начин, по който обичам. Изобщо, гледам на живота като на бързо влакче, а не като на виенско колело. Опасността при такава настройка е, че понякога доста ти се доповръща и се налага да слезеш за малко. Ако обаче тренираш редовно и гледаш да сядаш винаги в първото вагонче, така че да виждаш какво се задава отсреща ти, нещата се преодоляват.

Избягвам да пиша критики за конкретни ресторанти или магазини, тъй като прекрасно осъзнавам деликатната житейска ситуация, в която се намирам. Когато стане въпрос за избор на стил, меню, дизайн или персонал оставям каишката около врата хлабава, защото винаги има обяснение дори за някой предсмъртен гастро-пароксизъм – така са решили хората. Точка. Когато по такива места има винени проблеми, неточности или кусури, и само ако някой изрично поиска мнението ми, винаги гледам да обяснявам сговорчиво нещата и да анализирам проблемите, независимо колко празен е погледът отсреща. Когато обаче гореспоменатите проблеми са придружени от не особено приятния полъх на претенция или откровена простащина, протягам врат напред и започвам да гледам нервно, а когато това ми се случи три пъти за един ден, сядам и пиша:

Има още →

Тази работа с италианското вино е почти като онази с българското – почти всеки у нас разбира от него. Подобно на голяма част от света, българите изпитват силна симпатия към италианското вино, като значителна роля за това играе емоционалната близост, която ги свързва с Италия. Красива природа, божествена храна, да не говорим за изкуство, архитектура или дизайн. Виното е само едно от толкова многото неща, които италианците правят наистина добре. Е, не винаги, а и често се изкушават да послъгват, но светът прощава на красивите, нали?

Първоначално този материал трябваше да е за изложението Vinitaly, на което Италианският Институт за Външна Търговия в София (ICE) от няколкото години насам кани български винени журналисти, но а) Ясен Бориславов вече писа подробно за това във Wine & Dine (списанието, в което за първи път се появи този материал)  и б) на мнение съм, че животът е смислен и красив когато научаваме нови неща, които обогатяват едновременно разума и сърцето ни. Затова предпочитам да споделя личните си винени открития, които направих след две седмици шокова доза Италия, отколкото да протоколирам що е то винено изложение.

Има още →

Преди няколко лета розето изведнъж стана модерно и от спяща красавица за една нощ се превърна в любимец на часа. Малинови розета, лучени розета, розета с цвят на сьомга, розова кава, розово шампанско … розово небето?

Стигматизирано досега като вино за лековати хора и несериозни поводи, като леко вулгарна кръстоска между бяло и червено вино, нямаща нищо общо с виненото ценителство, преди няколко години розето изведнъж се изпречи пред носовете на производители, журналисти и консуматори и смело поиска своя дял от вниманието им. Не навсякъде, разбира се – докато някои от винените пазари отчитат невероятен скок в продажбите на розе, за други то си остава незначителна част от пейзажа. Това кара анализаторите във винения бизнес да си задават въпроса дали интересът към розето е сериозна тенденция или краткотраен летен флирт.    

Освен обемите на продажба новото при розето е и вниманието, което му обръщат досега игнорирали го пазари и производители. За традиционни, и към момента силно стагниращи, винени пазари като френския например то се явява спасителната сламка в тежки времена. Пазарът е толкова примамлив, че някои изтъкнати шата от Бордо пускат розови вина на пазара, а в Прованс се появи първото луксозно розе с цена 100 долара за бутилка.

Именно поради така наречената “несериозност” на розето нарасналият интерес към него може да се използва умело в борбата за пазарен дял. Налагането на по-сериозните, сухи и качествени розета с потенциал е задача за чисто винените целеви групи, докато по-леките и сладки розета, окачествявани пренебрежително от сериозните ценители като alcopops, могат да се превърнат в алтернатива на бирата и на т. нар. flavored alcoholic beverage като Smirnoff Ice или Bacardi Breezer.  Има още →