Tag Archives: култура

Да се продава вино в България никога не е било лесно или поне откакто аз имам спомени за това. Борбата с ракията, бирата и двулитровите пластмасови бутилки, пълни с природни отвари никога не е спирала, но в последните няколко години започва да прилича на борба с вятърни мелници.

Един от най-често развиваните въпроси по литература в училище по мое време беше „Луд ли е Дон Кихот?” и в края на краищата повечето есета отговаряха положително – да, луд е, защото не различава реалността от мечтите си. Моите есета споделяха различното мнение, че светът би бил едно по-добро място, ако имаше повече донкихотовци в него, но, за съжаление, то не се споделяше от учителката ми. Трябваше да напасна леко мнението си, за да не ме оставят на поправка, но явно ми е в природата да се боря за избрани от мен каузи, защото до ден-днешен си действам така. Каузите не са за всекиго, работата по тях е бавна, уморителна, неблагодарна и ползите ще се видят най-рано от следващото поколение. Освен това всички, които имат пряк търговски интерес от тях се вбесяват като видят, че ти нямаш и постоянно ти вменяват мисли, постъпки и чувства, които ти и при най-голямо напрягане не можеш да си спомниш да си помислил, направил или изпитал.  

Така е и с винената култура – трудна, да не кажем безнадеждна, кауза в България, както с всяка култура между впрочем.

Като се започне от 2010, всяка година във винения бранш у нас е набеждавана за кризисна – къде като реколта, къде като продажби. Дали е така, не знам, защото като гледам не само че всички, производители и търговци, сме тук, ами и много нови играчи надойдоха, но цари единодушие, че след Ковид нищо не е същото. И както с много други неща, истината лъсва в момент на криза или дълбока промяна.

Цялата работа, свършена от малка група хора по популяризирането на виното като разумна и обогатяваща сетивно и интелектуално алтернатива на тежкия алкохол се клати на един нестабилен крак и я чакаме всеки момент да се обърне. Дано не, защото имаме напредък по някои точки:

– пенливото вино – голяма част от градската публика вече не го счита за сладък боклук, но докато прескочим етапа „просеко“ ще минат още петнайсет години.

– имаме и леко обуздаване на совиньон блана, но само леко, като вълничка след цопване на камък в езерце.

– имаме и острови на винена благодат, но течението често ги залива.

Това, което имаме със сигурност са ясно очертани фронтове и нови фронтови линии и това не е лошо, само да не беше военна терминологията. А точно това ми се струва, че се води между защитниците на различни стилове във виното – война. И победата ще е Пирова[1].

След кратък флирт с виното, клиентелата по ресторантите се завърна отново към бирата и ракията, някои преминаха към безалкохолни напитки, по здравословни или финансови причини. Без това да е облечено във формалните дрехи на един икономически анализ, нека все пак да погледнем в какво състояние на духа се намират отделните участници на винения пазар у нас в началото на 2025 година:

Вината – местните

След период на възход, българските вина се закотвиха в руслото на леко скучноватата стилистика на ниския риск. Всеобхватните проблеми на бранша стигат и до масата ни: липсата на добри лозя и квалифицирана работна ръка, било то на лозето или в избата, раждат невълнуващи работи, меко казано. Знаете ли, че катедра „Технология на виното и пивото“ в Пловдив е пред закриване? Без иновации, информиране за тенденции и разработки и прилагането им, няма как да се получи светлото бъдеще. На един гол патриотизъм няма да можем да стъпим.

Проблем на българското вино може да се окаже почти повсеместната съпротива срещу световни тенденции, които дори и неразбираеми, са реалност и не могат да бъдат игнорирани. Такава е вече десетилетната тенденция за работа с минимална намеса в избата. Такива вина са наричани у нас компоти, помии, зелев сок, домашнярки. Да се игнорира този тренд, означава да се игнорира цяло поколение потенциални потребители на вино – поколението Z, с което и да се нулира работата на всички тези, които се опитват да възпитат култура в публиката.

Уточнихме какво ви различава от нормалните хора и ви прави винен маниак, деликатно споменавайки, че има моменти (преобладаваща част от виненото ви съществуване), през които сте досада за околните. Да си досаден за аматьорска публика е лесно, да досадиш на професионална обаче е дарба. Ето някои от начините, по които може да се стане това или

Някои неща, които да не правите на винена дегустация / винено изложение / посещение в изба

1. Обърквате винената дегустация с бар

Искате да ви наливат повече, оставате дълго след дегустацията/събитието, махате или викате на разливащия да ви налее веднага след като сте изпили предвиденото количество, прекъсвате го докато говори с други хора…

Ще дойде и вашият ред, бъдете търпеливи. Може да научите нещо за себе си и за света, докато чакате да ви налеят и слушате разговора с околните, някой пък може да е задал интересен въпрос.

2. Казвате какво мислите

Истината е, че има определен етикет на такива събития, както има определен отговор на въпроса „How are you today?”, зададен на клиентелата във всеки магазин в САЩ и той е: всъщност няма значение. Колко точки давате на еди-кое си вино, дали го смятате за отвратително или прекрасно и дали то „няма нищо общо със совиньоните, които пих като бях в …“ всъщност има пренебрежимо малко значение за всички други, освен за самите вас или поне не в този момент.

Не обърквайте със задаването на въпроси, което принципно е желано и което е добре да се случи премислено и донякъде информирано. Водете си бележки, които имат значение за вас в този момент и на това място, отбележете си, ако искате да опитате виното още веднъж и питайте за нещо, което наистина искате да научите от човека насреща. Ако поискат обратна връзка от вас, не отприщвайте бента, а отговорете възможно най-общо, неангажиращо и учтиво. Надали преценката ви в този момент е най-обективната, а и говорите за труда на хората отсреща, така че стъпвайте леко.

3. Пиете/ плюете всичко

Това ще ви докара до момента, в който ще пиете най-евтиното вино и ще изплювате най-скъпото – или защото сте вече пияни, или защото сте винени сноби. Ако сте винените всеотдайковци, каквито твърдите, че сте, знаете дали да пиете или плюете. Не само защото предварително сте се информирали какво се разлива, но и защото можете да разберете докато виното е в устата ви.

4. Чашата

Държите чашата в лицето на разливащия, на нивото на очите му, под ъгъл, така че да ви се налее повече, искате да ви се плакне с вода след всяко вино и карате всички на щанда да искат същото – има какви ли не игри на нерви с чаша, но има ли нужда?

5. Парфюмът

Вече със статут на графит – “ Без парфюм на дегустация“. Няма как околните да усетят деликатните аромати на един Шатоньоф дьо Пап, ако ги атакувате с нотки на кориандър, диви горски плодове, цвят от портокал, бегония тубероза и … космат опопанакс в едно (между впрочем истинските нотки в Dior Poison).

6. Напивате се

Сериозно?

В началото на тази седмица отворих последния брой на списанието ни DiVino и с голяма изненада, и удоволствие, открих текст от Емил Коралов. Веднага се зачетох, не само защото Емо рядко пише, а и защото го прави умно и аргументирано, което, бога ми, си е рядкост в наши дни. В текста той разяснява как работи класацията на ДиВино за Топ 50 на българските вина, защо се случва съгласно определени изисквания и колко трудно, защото субективно, но абсолютно посветено на каузата „Българско вино“ се случва тя.

Публикувам този текст тук, защото поради скромността на Емо, която дори необичащите ни и постоянно критикуващи не могат да отрекат, той няма да бъде публикуван на сайта на ДиВино.

„Наскоро публикувахме нашата класация Топ 50 на българските вина в
сайта divino.bg, а сега и в броя на списанието, което е пред вас.
Класацията имаше сериозен отзвук в професионалните среди, което е
добър атестат за нашата работа. Три основни въпроса се откроиха в
коментарите по повод класацията – защо в класацията влизат само вина,
произведени в по-големи количества; за стила на българските вина;
доколко е обективна класацията ни.

Защо 2000 бутилки
Bugatti Veyron е убийствен автомобил, от който за последните десет
години са направени 450 броя. Peugeot 308 със сигурност не е
по-добрата кола от Bugatti Veyron, но е определена за автомобил на
2014 според една от класациите (достатъчно авторитетната
www.caroftheyear.org). За да участва в класацията, даден автомобил
трябва да е произведени минимум „в тираж“ 5000 броя за годината.
Значението на Bugatti за автомобилната индустрия е на практика
никакво, а на един-единствен модел на Peugeot – огромно. Какво е да
пуснеш на пазара вино от една бъчва? Може да направиш и убийствено
вино, което ще бъде повече от бутиково, ама ще го пробват малка група
от хора, а то ще бъде в такова минимално количество, че ще бъде изпито
още преди да може да се създаде мит около него. Защото няма
вино-легенда в света, което да е направено в такива миниатюрни
количества. Ще получи много високи оценка – както от критиката, така и
от малцината избрани, които ще го пробват, но никога, ама никога няма
да има каквото и да било значение за винената индустрия. Съвсем друго
е да се опиташ да избереш сред многото бъчви няколко, да рискуваш с
тях да направиш бленд и след това да зарадваш доста по-голям кръг от
ценители със страхотен резултат. А ако избраните бъчви са двуцифрено
число, това вече звучи съвсем сериозно и дори може да стане значимо за
бранша. Затова сме въвели долна граница. За да влезе изобщо в нашето
полезрение, от дадено вино трябва да са произведени поне 2000 бутилки.
Не че не оценяваме вина от по-малки партиди. Те обикновено са
най-интересните за нас, най-неочакваните, най-желаните да ги пробваме
и често най-високо оценяваните. Включително имаме отделна класация –
т.нар. Най-редки бутилки. Но това са вина, които нямат пазарно влияние
и не са от особено значение за винената ни индустрия като цяло.
Обичаме ги, но ги игнорираме в класацията, която се опитваме да
наложим като представителна за бранша, а не като представителна за
някакъв елитен, но много затворен винен клуб.

Има още →

От 2008 насам ресторантският бранш крачи назад с великански стъпки, като през 2014 почти падна в пропастта. Тенденциите в кулинарната 2014, както ги видях аз, разбира се.

1. Обратната приливна вълна на соца

Мислехме си, че сме се отървали от тритомните менюта, невъзпитаните келнери и гадната храна, ама не. 2014, като поредната икономически, политически и социално геноцидна година, извади на повърхността невиждани досега слоеве на кулинарна миазма. Големите менюта с мазни манджи се завърнаха триумфално и обвиняват всеки, който дръзне да каже, че не стават, в снобизъм. Баките с течен маргарин и стоките от дискаунтъри, които дори майка ми не пипа (а тя все пак е не особено заможен пенсионер) са в пазарните колички на ресторантьори, които имат огромни претенции и цени (един от плюсовете и аз да съм един от тях е, че ги познавам, ха-ха). Въпрос на морал от страна на т. нар. ресторантьори, проблемът за мен е ниската грамотност на клиентелата, която посмъртно не може да отрази, че я тъпчат с отрова.

Отново изпълзяха сервитьорите, които имат наглостта да ви кажат, че сте направили лош избор, както и тези, които ви наричат „мила моя“.

За съжаление, отново се появиха и тези, които наричам соцклиенти – хора, които излизат на кръчма един път в месеца и не знаят как да се държат в нея. Мантрата им, че са царе защото са клиенти се проявява както в познати, така и в невиждани досега мурафети. Искането да се приготвят несъществуващи в менюто храни (колко му е да се пръжнат едни картофки, е, как така нямате фритюрник) и оставянето на пари за готвача, за да изпълни фокуса (бодни му едно петдесетаче на човека) вече сме го виждали. „Гледайте ми детето“ обаче е ново за мен, признавам, а все пак си мисля, че съм видяла не малко неща и то в детския ресторантски рай – САЩ. Също и моментът, в който се прави забележка за вилнеещо дете и родителите отговарят, че не могат да направят нищо освен да си тръгнат БЕЗ да си платят сметката.

2. Хипстърията

Със закъснение, както обикновено в България, но все пак хипстърията стъпи на софийска почва. Хипстърските заведения и тяхната клиентела са точно обратното на тези от първата категория, но са не по-малко дразнещи. Създаващите ги и работещите там са леко отнесени арт персонажи, убедени в гениалността си, за които спазването на елементарни ресторантски правила е ограничаване на човешките им права и свободи. Леко мърлявият, но оу-соу-арт външен вид, неправилно сготвените или недоготвени храни, пльоснати по абсурден начин в отново не особено чисти чинии, мръсният под на заведението – всичко това е полет на духа и ти си дребен еснаф, ако искаш нещо друго. Феновете на тези заведения са арт персонажи с интелект над средния, които държат да пият зелени смутита, крафт бири, студена филтрация органик кафе и комбуча и да ядат киноа (не се свенят да я набутат даже в мусаката), хумус, гурме бъргъри, сладолед от солен карамел, кейл, домашно направен кетчуп и рамен. Стига да звучи достатъчно нестандартно и да са първите, които го опитват, хипстърите могат да изядат всякаква гадост, което си е благодатно поле за изява на готвачи с мръсни тениски, прекалено много татуировки и несъществуващи стандарти за хигиена. Не ли, както пита д-р Филипов?

Като в гъста гора между тези две групи отчаяно се лутат средностатистическите, тематичните и fine dining ресторантите, които, всеки в категорията си, не правят компромиси с качеството на храната. Неразбрани от широката публика, те остават малко на брой, като е вярно и обратното – малко са на брой, защото публиката не ги разбира. Тя не ги разбира обаче, защото не ги среща достатъчно често, за да свикне с тях и да поиска да ги разбере. Истината е, че публиката е само едната страна на монетата в един ресторант, другата е персоналът. Да сформираш професионално подготвен и съвестен екип или такъв, който иска да се учи си остава мисия невъзможна в България и през 2014 година. А кухнята е място горещо във всеки смисъл – който не гори за това, което прави, изгаря.

Има още →

„Колкото повече знам, толкова по-малко знам”, вчера изпратих вкъщи поредната група винени ученици, голяма част от които изглеждаха осенени от тази мисъл. Не е лесна работа виното, няма спор, нито пък литературата или философията е. Как се разбира кой е Левият бряг на Бордо – като стоя на брега на Гарона или гледам картата? Как така точно това вино, което хич не ми харесва е уж най-качественото? Отива ли си вино с яйца? С един вид – да, с друг вид – не? И къде е този пипер във виното?

Всъщност най-важното за виното, което трудно ви се удава да обясните когато сте в ролята на учител, е това, че то трябва да носи удоволствие. А най-важното за пиещите го е да бъдат експериментатори, които нарушават правилата („всяко правило си има…”, чували сте) и свободни от предразсъдъци души. Виното е велика мистерия и древна митология в очите на повечето хора, поради което удобен терен за изпъкване на много(не)знайковци.

За всички любопитни, но плахи почитатели на виното – няколко мита, които се нуждаят от спешно развенчаване и с които да разобличите фалшифите играчи:

1. Червеното вино е по-добро от бялото

Каза кой? Дядо с домашното вино? Бялото вино е всичко друго, но не и безхитростна алтернатива на червеното, когато го няма или навън е прекалено горещо за него. То предлага изключителна палитра от стилове, много по-богата от тази на червеното: тихо или пенливо, от сухо до десертно, с висока или с ниска киселинност, с или без дъб. Сортовите аромати са изключително разнообразни: растителни, цветисти, минерални и опушени. Големите бели вина могат да отлежават с десетилетия (шампанско, бяло бургундско, ризлинг, Шабли). Висококачествени бели вина могат да се получат само в райони с достатъчно хладен климат, който да позволи бавното и цялостно узряване на гроздето (рядкост с напредването на глобалното затопляне) и искат повече грижи и в избата, като контрол на температурата на ферментацията и на достъпа на кислород по време и след нея, температурно стабилизиране, бистрене, филтриране и т.н. На трапезата бялото вино също е доста по-многостранен участник от червеното. Ясно е, че то е виното за салати, предястия или риби. Също така обаче то е един от най-добрите партньори за телешко, азиатска кухня, пернат дивеч или джолан с кисело зеле. За десертите да не говорим.

2. Бяло вино с риба, червено – с месо

Морално остаряло правило, особено пък на фона на етническите кухни, които завладяват света и на изключително разнообразната стилистика на вината по света. Съобразявайте се с интензивността и вкусовете на цялото ястие (плюс подправки, сосове и начин на приготвяне), експериментирайте. Червеното месо на риба тон е прекрасно за пино ноар, а гъската със сладко червено зеле и тежък грейви сос – за млад ризлинг.

3. Розето е за жени

Любимо изказване на БГ-мачото. Ако ухаещите на йогурт с ягода, сладникави розета може и да са били купувани главно от жени, то сухите розета, особено тези от Прованс, формират последната наистина голяма тенденция в световното потребление на вино. През 2012 година са произведени 22.5 милиона хектолитра розе, които са около 10% от световното винопроизводство. Не сме чак толкова много жените, има и мъже, които са си купили няколко от тези милиони литри. Не се плашете, не боли.

4. Винтова капачка = евтино вино

Всяка четвърта бутилка е корквана (т.е. притежаваща дефекта „корк”, съответно негодна за консумация) и винопроизводителите от години търсят алтернатива на корка като средство за затваряне. Винтовата капачка се налага като най-качествената такава – няма коркване, няма оксидация, няма нужда от тирбушон, запазва се качеството на виното в недопитата бутилка. Как се развиват вината затворени с нея е много рано да се каже, тъй като се използва от има-няма 30 години. Коркът – от 17 век. Така, че почакайте малко преди да осъждате и отхвърляте. Може да ви подейства успокояващо, че страни, известни с качествените си вина, използват до 90% винтова капачка за вината си – Нова Зеландия, Австрия, Швейцария, Австралия.

Има още →

Подготвям си кротко една от презентациите за предстоящия Divino.Taste и попадам на преинтересната ситуация, в която чичо (Робърт) Паркър дава 93 точки на едно вино, а Тим Аткинс, напереното британско момче и Master of Wine – 87?

(В случай, че на този пост попадне и не толкова винено сведущ човек – това е все едно за една и съща работа един работодател да ви дава 300, а друг 1300 лева.)

Ау. Кой е прав? От ситуацията става ясно, че няма по-можещи, има по-влиятелни. Така, че отпуснете душите и съдете по съвест, като не забравяте, че взимането на сериозно може да бъде опасно за здравето. Както за вашето, така и за това на околните (вярва се, че Хризип, гръцки философ стоик, е умрял от смях докато гледал как пияното му магаре се опитвало да яде смокини).