Яна (несъвършенството прави стила …)

Под влияние на книгата, която чета в момента – „Адските машини за желания на д-р Хофман“ – ми хрумна и заглавието на този пост, който всъщност е за пенливи вина, или за шампанско, както би казал народът на всичко, що се пени в чашата.

Една от забавните инициативи, в които участвам и на която също й се иска да допринася някак си за развитието на винената култура у нас е клуб „Винен Наблюдател“ (повече за него има тук – http://vino-nabludatel.com/). На последната ни сбирка, от която се надявам повечето да са се възстановили, решихме да не се „праим на мноо важни“ и отявлено декадентски души, които обожават доброто пенливо вино и да работим, дегустирайки това, което народът купувал за Нова Година – Искроподобните БГ-шампански.

Аз, честно казано, въпреки че реших да пиша пост по темата, се чувствам ограбена от основния инструмент за това и НЯМАМ ДУМИ!!!!

Дегустирам редовно, но такава гадост отдавна не бях преживявала и все смятах, че нещата малко са се подобрили; че не продаваме на хората развалени вина, наподобяващи опасни химически разтвори; че искаме да се състезваме с останалия винен свят (наивница… ). Бих могла да се разпростирам пространно върху щетите, които тези вина нанасят на работата по изграждането на т. нар. винена култура (кой, боже мой, ще поиска да си купи шампанско, кава или зект след едно подобно преживяване????), но ще кажа само две неща:

– на един от нас, който отказа да плюе, за да усетел максимално добре вината, му стана лошо в смисъл на „физически гадно и зле“, не в смисъл на „преструващи се глезльовци“;

– От 11 дегустирани вина:

– 3 (три) са за препоръчване. Ура!!

–  8 (осем) са

и са случай за Комисията за защита на потребителите, ако не и за други инстанции.

Ето тук са въздържаните дегустационни бележки, от които може да се разбере заглавието – защо искрящото не е пенливо (някои безалкохолни имат повече налягане в бутилката от тези осем) и как едно вино може да има миризма на мръсен парцал? Оценките, слава богу, говорят сами за себе си – Комюнике 27 Декември 2010: Български пенливи (вина?)

Тази работа с италианското вино е почти като онази с българското – почти всеки у нас разбира от него. Подобно на голяма част от света, българите изпитват силна симпатия към италианското вино, като значителна роля за това играе емоционалната близост, която ги свързва с Италия. Красива природа, божествена храна, да не говорим за изкуство, архитектура или дизайн. Виното е само едно от толкова многото неща, които италианците правят наистина добре. Е, не винаги, а и често се изкушават да послъгват, но светът прощава на красивите, нали?

Първоначално този материал трябваше да е за изложението Vinitaly, на което Италианският Институт за Външна Търговия в София (ICE) от няколкото години насам кани български винени журналисти, но а) Ясен Бориславов вече писа подробно за това във Wine & Dine (списанието, в което за първи път се появи този материал)  и б) на мнение съм, че животът е смислен и красив когато научаваме нови неща, които обогатяват едновременно разума и сърцето ни. Затова предпочитам да споделя личните си винени открития, които направих след две седмици шокова доза Италия, отколкото да протоколирам що е то винено изложение.

Има още →

Преди няколко лета розето изведнъж стана модерно и от спяща красавица за една нощ се превърна в любимец на часа. Малинови розета, лучени розета, розета с цвят на сьомга, розова кава, розово шампанско … розово небето?

Стигматизирано досега като вино за лековати хора и несериозни поводи, като леко вулгарна кръстоска между бяло и червено вино, нямаща нищо общо с виненото ценителство, преди няколко години розето изведнъж се изпречи пред носовете на производители, журналисти и консуматори и смело поиска своя дял от вниманието им. Не навсякъде, разбира се – докато някои от винените пазари отчитат невероятен скок в продажбите на розе, за други то си остава незначителна част от пейзажа. Това кара анализаторите във винения бизнес да си задават въпроса дали интересът към розето е сериозна тенденция или краткотраен летен флирт.    

Освен обемите на продажба новото при розето е и вниманието, което му обръщат досега игнорирали го пазари и производители. За традиционни, и към момента силно стагниращи, винени пазари като френския например то се явява спасителната сламка в тежки времена. Пазарът е толкова примамлив, че някои изтъкнати шата от Бордо пускат розови вина на пазара, а в Прованс се появи първото луксозно розе с цена 100 долара за бутилка.

Именно поради така наречената “несериозност” на розето нарасналият интерес към него може да се използва умело в борбата за пазарен дял. Налагането на по-сериозните, сухи и качествени розета с потенциал е задача за чисто винените целеви групи, докато по-леките и сладки розета, окачествявани пренебрежително от сериозните ценители като alcopops, могат да се превърнат в алтернатива на бирата и на т. нар. flavored alcoholic beverage като Smirnoff Ice или Bacardi Breezer.  Има още →

Пролет е. Еди-коя си година, няма значение коя, всяка пролет напоследък е  еднаква. Някъде-си и това също няма значение. От известно време насам ми е все тая и къде съм. Срещу мен седи сестрата на приятеля ми, и единствения съжителствал с мен за повече от три години мъж (ясно чувам благодарствените молитви, които майка ми отправя всяка сутрин), когато едни доста неподходящи за момента мисли ме връхлитат с ураганна сила, а именно, че Има още →

Преди два дена в трескава радост, че най-накрая мога да прекарам вечерта вкъщи започнах да преглеждам рафтовете с вино и да търся какво отговаря на настроението ми. Доволно отдалечена от конкурса за вино на годината на «Бакхус» и всички полюции, които се изляха върху мен оттогава, посягам към Santa Sarah Privat 2006.

Няколко часа по-късно ставам с две кристално чисти възприятия: а) че аз, уви, сериозно допринесох за това, това вино да се продава като гран крютата в Бордо – само в кашон с 11 други и това не ми харесва и б) че това е един от щастливите случаи, когато една последваща оценка потвърждава предшестващата я. Дълбочината, характерът и потенциалът на това вино го поставят в коренно различни от традиционните български, миришещи на провинциализъм, плоскости.

Ако обичате вино и го потребявате сравнително често, то почти със сигурност сте се сблъсквали с думите “Нов свят”; някой с важен тон е споделил с вас колко са добри чилийските вина или както ми се случи на мен – обясниха ми как Калифорния била известна главно с розетата си (?!).

Новият свят е изключително интересен феномен, обхващащ естеството на продукта “вино” в цялата му комплексност: стил; прилагането на най-модерни енологични практики в избата; лозарство, повишено в чин “vineyard management”; маркетинг и светоглед, за който старата Европа би могла само да мечтае.

И така, какво означава Нов свят? Много просто: в понятието “Нов свят” се обединяват всички онези винарски региони, които се намират извън Европа, по-важните от които са САЩ, Чили, Аржентина, Южна Африка, Нова Зеландия и Австралия. Въпрос на време е причисляването към него на страни като Китай и Индия.

Има още →

Обичам да чета от прекалено малка. На седем години вече хвърлях по едно око на забранената за мен секция за възрастни в библиотеката и един ден попаднах на книга с доста странно име. Занесох я на единия от братята си: “Виж какво смешно заглавие – куо вадис…” Деветгодишният ми по това време брат ме погледна с презрение, примесено с опрощаващо снизхождение, защото ей сега ще ме осветли по един важен въпрос и каза: “Каква си глупава само, тука пише кво вадиш!”

По-късно и двамата бяхме избавени от заблужденията си, но това е без особено значение за този материал. Спомних си за тази случка, защото нанизът от прочити на латинския израз се припокрива с въпросите, които се въртят в главата ми след първия конкурс за най-добро българско вино на сп. “Бакхус”, а именно:

– накъде отива българското вино и върви ли изобщо то или стои на едно място и

– какво вади то на бял свят: нови, интересни неща или изтъркани трикове и поизплашени мишки от ръкава на магьосника?

Който каквото и да казва или мисли по въпроса, първият конкурс за вино на годината, организиран от българската винена преса е вече факт. С това тя, с малко закъснение, се нарежда до подобни, изключително престижни, конкурси в други страни и заявява желанието си да даде своя принос в оценяването на виното от гледна точка на ценителя и пазарните тенденции. Смея да твърдя, че закъснението се дължи на българското вино, а не на българската винена преса или на българския винен ценител.

Има още →