Tag Archives: култура

«Какво работите?» е въпросът, който ме хвърля в особен смут. Не, защото нищо не работя, не мога да обясня какво работя или ме е срам от това, което правя, напротив – хората много ми завиждат и намират това, което правя за много интересно. Реплики от рода на «Да ти имам професията на теб, пиеш си по цял ден!» са неизбежни и вече не са толкова интересни, колкото в началото, но и аз като Пипи отговарям на какви ли не въпроси само и само за да отърва  розовите вълнени гащи. Смутена съм, защото май се оказа, че всичките ми години на финансови, душевни и физически мъки са били напразни. Адски много хора «работят» моята професия – виното. Всеки втори. Ужас. Поредното грешно решение в живота ми.

Има още →

С ръка на сърцето мога да кажа, че много си обичам работата. По-точно всичките си работи: журналистическата, търговската, консултантската и ресторантьорската. Очите ми са здраво вперени във всяка една от тях, а сърцето и душата ми харчат 20 на 100, за да случвам неща, които обичам по начин, по който обичам. Изобщо, гледам на живота като на бързо влакче, а не като на виенско колело. Опасността при такава настройка е, че понякога доста ти се доповръща и се налага да слезеш за малко. Ако обаче тренираш редовно и гледаш да сядаш винаги в първото вагонче, така че да виждаш какво се задава отсреща ти, нещата се преодоляват.

Избягвам да пиша критики за конкретни ресторанти или магазини, тъй като прекрасно осъзнавам деликатната житейска ситуация, в която се намирам. Когато стане въпрос за избор на стил, меню, дизайн или персонал оставям каишката около врата хлабава, защото винаги има обяснение дори за някой предсмъртен гастро-пароксизъм – така са решили хората. Точка. Когато по такива места има винени проблеми, неточности или кусури, и само ако някой изрично поиска мнението ми, винаги гледам да обяснявам сговорчиво нещата и да анализирам проблемите, независимо колко празен е погледът отсреща. Когато обаче гореспоменатите проблеми са придружени от не особено приятния полъх на претенция или откровена простащина, протягам врат напред и започвам да гледам нервно, а когато това ми се случи три пъти за един ден, сядам и пиша:

Има още →

… и къде точно се намира той във вавилонската кула от аромати, намерени някога от някого в този сорт? На пресечката със зелената ябълка, зад ъгъла на презрялото царигадско грозде или на задънената улица на банана?

На всички курсове по дегустация и култура на виното, които съм водила (без изключение) тези курсисти, които в началото особено гръмко се смеят на идеята да търсят боровинка в каберне совиньона, в края на курса не само са я намерили, но и са я повишили в нещо по-така – арония например – и гледат с пренебрежение на бедните души, на които все още виното им мирише на … вино и бъчва.

Опитвала съм се да гледам на виното с почти «непосилна лекота», просто да го поглъщам, без да се интересувам от нищо друго в него освен алкохола. Не се получава. Не непременно, защото всяко вино е мистериозна космическа напитка, а защото явно аз не съм просто уст(ск)роен човек. Искам да ми е интересно, сложно, да има предизикателство. След дългогодишен опит с водка, джин и мартини и всичките им производни, известни на химията, стигнах до единственото нещо, което повдигна лявата ми вежда в учудване – виното. Лутащите се в лабиринта на виното са влезли в него поради различни причини: скука, баба им, любов към история или литература, чиста случайност… И всеки един от тези хора ще ви каже: да се пие вино е лесно – накланяш чашата и отпиваш една глътка. Предизвикателството се крие в това да дегустираш вино. Защо обаче да се мъчим да правим нещо повече от простото, удобно и еснафско «поркане»? Нека да илюстрирам с един пример:

Има още →

За n-ти пореден път се качвам в колата си и се отправям към n-тия ресторант, за да обясня на n-тия управител (като българин горд наследник на вековна винарска традиция) това:

Понякога по тапата или на дъното на бутилката вино се забелязват кристали, които приличат на захарни или стъклени. Те се отделят и при червените вина, но са видими само при белите. 

Това са кристалите на винената киселина, наричани още «винен камък» и дори „винени диаманти“. Образуват се при охлаждане и се срещат често при вина от по-късен гроздобер. Това НЕ е дефект, а признак за зряло грозде и за висококачествено вино, което не е преминало през многобройни процедури на филтриране и стабилизране. Всяко вино с винен кристал е продукт с минимална механична намеса, респективно максимално естествен продукт. Виненият кристал ПОВИШАВА, а не понижава качеството на виното в очите на ценителите.

 Забравила съм какво беше степен n в математиката, но беше нещо свързано с трудна за дефиниране отдалеченост…