Tag Archives: есета

Положението с тази творба е като с „Любов и омраза“ – не е моя, много ми харесва, не познавам автор/ката й, респ. я качвам без разрешението му/й, защото мисля, че е е грехота да не се прочете от повече хора. Насреща съм за контакт и ще се радвам да се запознаем, ако авторът случайно попадне на творбата си в нета 🙂

Автор: absinth_at_dawn

Quovadis

Има още →

от Ники Русиновски

в една самотна петъчна вечер наскоро разходих кучето, купих си една бутилка бяла „манастирска изба“ на специалната цена за ценители 1,40 лв. (това можеш да го прескочиш, само те бъзикам, ти нали си спец по виното…) 

… прибрах се, изпих си сам бутилката за няма и 20 минути, което никога не ми се е случвало и вече задрямвах с ТВ-то и щастливата мисъл, че съм убил този ден, когато… 

… звънна телефонът и бивша колежка ме замоли настойчиво да идем на клуб тази вечер, понеже детето и мъжът й били на село и имала свободна вечер и т.н…. 

обясних й кротко, че съм пиян като донски казак, легнал съм си чисто гол, завил съм се и съм почти заспал (всичкото си е чиста истина)… тя ме замоли още повече, аз се ядосах и понеже тя има да изкупува стари грехове пред мен и постоянно ме врънка да й простя разни неща от едно време, й затворих телефона…  

Има още →

от Ясен Захариев

Произведението е носител на I. награда в литературния конкурс „Виното-осъзната наслада“ 2006 и поводът за едно от най-приятните ми запознанства през изминалите две години.

Жегата по обедно време, в края на месец февруари, беше нетърпима, а слънцето припичаше толкова безмилостно, че под каската, в потната глава на Габровеца, изплува образът на под-полковника по военно обучение от гимназията, който обясняваше: “При ядрен взрив се обръщате с гръб, залягате с ръце на главата, краката към епицентъра и по възможност да сте на сянка!” Всички се обръщаха към него с “Г-н. Под-покойник”. После в съзнанието му се появи образът на учителката по физика, която разправяше, че слънцето е нестихваща атомна бомба. Понеже не издържаше вече на жегата и нямаше как да застане с крака към епицентъра, той реши, че независимо от риска да го спипат, трябва да изпуши една цигара на сянка.

Има още →

  или

Как двама са малко, трима достатъчно

Винаги съм се чудила как се говори за секса със собствените деца. Открито, деликатно, педагогично, назидателно? Как да предпазиш без да досаждаш, но и да не предизвикаш отчаяна реакция или на хиперактивност, или на абстинентност?  Не знам дали моята дъщеря ще се смее или възмущава, четейки тези редове, знам само, че колкото и да ми се иска, тя няма да се поучи от тях. Затова ги оставям на нощното й шкафче в качеството на забавно четиво преди лягане, пък кой знае..?

……………………………….

След четири години и достатъчно количество мъже продължавах неотменно и със завидно майсторство да се забърквам в смешни и глупави истории. В живота на всяко момиче има периоди на перманентна влюбеност, но това, което ми се струваше проблемно в моя случай беше не само бройката, но и вида на мъжете, а именно: голяма, често по двама-трима наведнъж и всякакъв. Бях успяла дори да омагьосам един състудент от село Долно Камарци (поне е близо до София), който съвсем сериозно ми предложи да се омъжа за него и докато той ми прави едно след друго поне три деца, а аз да въртя къщата … която се намира в Долно Камарци, разбира се.

  Има още →

или

Как двама са малко, трима достатъчно

Винаги съм се чудила как се говори за секса със собствените деца. Открито, деликатно, педагогично, назидателно? Как да предпазиш без да досаждаш, но и да не предизвикаш отчаяна реакция или на хиперактивност, или на абстинентност? Не знам дали моята дъщеря ще се смее или възмущава, четейки тези редове, знам само, че колкото и да ми се иска тя няма да се поучи от тях. Затова ги оставям на нощното й шкафче в качеството на забавно четиво преди лягане, пък кой знае..?

Това, което със сигурност знам е, че моята майка нямаше никак да е развеселена, ако беше станала съпричастна дори на една десета от личния ми живот преди години.

Притежавах и грижовно развивах в себе си способността винаги, а с особена сила между двайсетата и трийсетата година от живота си, да се забърквам с абсолютно неподходящи за мен мъже.

Има още →

NB! Написаното отразява ситуацията в края на 80-те и началото на 90-те години на 20 век.

Няколкото ми години опит в авиационната област и интензивните ми  наблюдения провокираха раждането на Пилотната теория или както аз го наричам на The Pilot’s Report, защото все още не съм привела формулите и доказателствата в подкрепа на теорията.

Има още →

  И на други неща

Кариерата ми започна с наказание и по характерната за тази фирма схема без провинение от моя страна.

Летателната ми книжка не беше заверена навреме, което беше работа на всеки друг, но не и моя и всъщност не можеха да ме наказват за това, мислех си аз, но в края на краищата малка групичка от курса се оказахме точно в тази ситуация. Задачата ни беше да клечим пред бараката, в която се помещаваше деловодството и да пишем входящи и/или изходящи номера на командировъчните, както  и … да плискаме през половин час кофи с вода пред входа на бараката, за да охлаждаме лелите-деловодителки: комедия дел арте.  

Всички останали от випуска вече се намираха на морето и правеха първи стъпки в професията или по плажа. За щастие, понякога съдбата си върши работата и лискането на вода споделях точно с тези хора, с които бях станала близка по време на курса. Лошото беше, че мен ме „превозиха“ по-рано и аз заминах сама.  

Има още →

Предстоеше ми курс от 45 паметни  дена, по време на който щях да изучавам  основните предмети: „Основи на общуването с жени“, „Интригата като изкуство“, „Завистта – главен двигател на професионалното издигане“, „Лицемерието и всичките му лица“, „Ти си най-красива, другите не струват. Показвай им го всеки ден“ и второстепенните „Устройство на самолетите тип …….“, „Аварийно-спасителни средства“, „Първа медицинска помощ“, „География и метеорология“ и  „Култура на обслужване“.

Съмненията, че може би не точно тук е професионалното ми място, които с такава сила ме бяха обзели по време на изпитните кръгове започнаха да се затвърдяват по време на курса на обучение. Сравнявайки веселата и леко ненормална компания на брат ми в „Белеър“ с Пришълките, които седяха по чиновете с обувки на високи токчета, кожени палтенца и с по четири златни пръстенчета на една ръка, които когато не рееха поглед из далечината си оглеждаха маникюра, се питах дали всичко това не беше една голяма грешка и дали адвокатът в края на краищата не беше прав.

Има още →

  (на професия)

((„То пък голям избор твойто, няма що…“))

През 1993 година се занимавах главно с това да ходя старателно на лекции в университета в качеството си на добросъвестна първокурсничка и през по-голямата част от времето да оглеждам лицата на околните, за да разбера само на мен ли ми е толкова скучно и какво изобщо правя тук. Обаче си стоях кротко на задника, защото практиката беше показала, че ако не бях тука никъде нямаше да бъда, а „висшето си е висше, без него не може“.

Е, щом не може….

След завършването на средното си образование преди две години бях направила опит да уча в Германия, но ледената кофа на реалността се бе изляла директно в лицето ми. След дълго напасване на университети, интереси и възможности за пребиваване се бях спряла на Университета в Бамберг (сигурно подсъзнателно и аз исках да видя Бамбергския конник, като кестнеровия герой от предговора на „Трима мъже в снега“). В последния момент обаче схемата се срина и аз трябваше да изкарам една година в Мюнхен, което си беше немислимо скъпо. Няма пари, няма училище. Имах повече от прекрасни резултати на изпита, чудо голямо, няма стипендии за чужденци. Прибрах се вкъщи и дадох на интелигентния си, но беден баща резултатите от изпита. Трагедията в моите очи беше повод за гордост в неговите и те светеха от радостта, че провалът се дължал на досадни бюрократични пречки, а не на граматическата ми немощ и че любимата му дъщеричка е получила даже поздравително писмо за „exzellente Kenntnisse in der deutschen Sprache“ (ще рече колко, ама колко съм добра по немски).

(За мен полагането на изпита беше свързано и с допълнителното изживяване един месец да работя като бял роб в рекламната фирма на едни приятели на баща ми. Това било единствения начин да получа виза тогава, каза баща ми. Известно време след това на няколко пъти питах главата на семейството защо това да е бил единственият начин и му намеквах, че да се лъжат собствените деца е много лош личен пример, но в отговор получавах дълги, не особено ясни и трудно издържащи се тиради относно облагородяващото въздействие на труда, особено върху мен.)

Има още →

Не познавам автора на това есе – Димитър Попов, но сочността му беше едно от нещата, което ме накара да започна да изливам на хартия мислите си преди години. Надявам се публикуването му тук  да не е проблем за него. Ако все пак е, нека ми пише..

ЛЮБОВ И ОМРАЗА
(ти още ли си тука ма)

Не може никога да не си се сблъсквал с животното, наречено „сериозна връзка“. Обичал си до подлуда, нищо в нея не те е дразнело, обожавал си как се облича, как ходи, кожата, фигурата (дори и малките „пъпки“ отпред на гръдния й кош), лицето (и малката пъпка на носа), този неин смях (някой да не включи факса?), желанието й да те напътства, да ти казва какво да си облечеш, обичал си грацията с която изхвърля любимите ти чорапи. Нежно си я държал за ръката, докато гледате за 23 път „Докато ти спеше“ (брррр!); да миличко, Сандра Бълок е върха; наистина, какво сладко бебенце (на този етап е добре да се замислиш за екскурзия до Тибет, примерно за 7 години); наистина, какво толкова му гледам на този мач(?!), по- добре „Вдовицата в бяло“, разбира се, че не се сърдя. Стига.! Драйфа ми се. Помощ!

На сутринта се будя и установявам, че ми е станал за първа сутрин от две години насам. Чудя се защо. И изведнъж се сещам – днес е един прекрасен ден, денят в който тя си е тръгнала. По- точно утрото след нощта, в която съм разбрал, че тя е изчукала най- добрият ми приятел (дано да не е и кучето) и съм я разкарал. Е, поне технически погледнато, аз съм положителния герой. Слънцето грее по- силно, цветовете са някак по- ярки, а на мен ми е някак криво. Ще пия едно кафе.

Има още →