Category Archives: есета

По време на посещението си в Бордо за Винекспо 2007 се отбихме и в Шато Мутон-Ротшилд в Пуяк. Поради прекалено личния характер на мнението ми за това шато, текстът за него беше изваден от статията за сп. Бакхус

Ако другите Premier Grands Crus от Бордо излъчват достолепие и въздържаност, Мутон-Ротшилд е крещящо, цветисто и поляризиращо. И не заради етикетите на вината, рисувани от най-известните художници на нашето време, заради въвеждането на бутилирането в шатото или заради безпрецедентното му повишаване в класификацията от 1855г.  от втори в първи клас. В маркетингово отношение имението е късче Америка в Бордо, а не мога да си представя по-силна love–hate-връзка от тази Бордо-Америка.

В Мутон-Ротшилд няма никакъв проблем да посетите избата. Вие и още стотици други туристи от цял свят. Обаждате се, заявявате групата и хоп, даже виждате частния музей на Ротшилд с предмети на изкуството, свързани с винената култура, иначе неотворен за обществен достъп. На рецепцията на огромното имение ви разпределят в една от групите и турът започва. Първо ви набутват в една зала, в която гледате филма, с който баронеса Филипин дьо Ротшилд ви поздравява с добре дошли и накратко разказва историята на успеха на шатото. Подборът на думите и изразите в този филм е такъв, че да не остави съмнение колко велики са Ротшилд и техните вина. Някои от французите от нашата група, явно с малко повече якобинска кръв, не приемат особено добре филма.

  Има още →

  И на други неща

Кариерата ми започна с наказание и по характерната за тази фирма схема без провинение от моя страна.

Летателната ми книжка не беше заверена навреме, което беше работа на всеки друг, но не и моя и всъщност не можеха да ме наказват за това, мислех си аз, но в края на краищата малка групичка от курса се оказахме точно в тази ситуация. Задачата ни беше да клечим пред бараката, в която се помещаваше деловодството и да пишем входящи и/или изходящи номера на командировъчните, както  и … да плискаме през половин час кофи с вода пред входа на бараката, за да охлаждаме лелите-деловодителки: комедия дел арте.  

Всички останали от випуска вече се намираха на морето и правеха първи стъпки в професията или по плажа. За щастие, понякога съдбата си върши работата и лискането на вода споделях точно с тези хора, с които бях станала близка по време на курса. Лошото беше, че мен ме „превозиха“ по-рано и аз заминах сама.  

Има още →

Предстоеше ми курс от 45 паметни  дена, по време на който щях да изучавам  основните предмети: „Основи на общуването с жени“, „Интригата като изкуство“, „Завистта – главен двигател на професионалното издигане“, „Лицемерието и всичките му лица“, „Ти си най-красива, другите не струват. Показвай им го всеки ден“ и второстепенните „Устройство на самолетите тип …….“, „Аварийно-спасителни средства“, „Първа медицинска помощ“, „География и метеорология“ и  „Култура на обслужване“.

Съмненията, че може би не точно тук е професионалното ми място, които с такава сила ме бяха обзели по време на изпитните кръгове започнаха да се затвърдяват по време на курса на обучение. Сравнявайки веселата и леко ненормална компания на брат ми в „Белеър“ с Пришълките, които седяха по чиновете с обувки на високи токчета, кожени палтенца и с по четири златни пръстенчета на една ръка, които когато не рееха поглед из далечината си оглеждаха маникюра, се питах дали всичко това не беше една голяма грешка и дали адвокатът в края на краищата не беше прав.

Има още →

  (на професия)

((„То пък голям избор твойто, няма що…“))

През 1993 година се занимавах главно с това да ходя старателно на лекции в университета в качеството си на добросъвестна първокурсничка и през по-голямата част от времето да оглеждам лицата на околните, за да разбера само на мен ли ми е толкова скучно и какво изобщо правя тук. Обаче си стоях кротко на задника, защото практиката беше показала, че ако не бях тука никъде нямаше да бъда, а „висшето си е висше, без него не може“.

Е, щом не може….

След завършването на средното си образование преди две години бях направила опит да уча в Германия, но ледената кофа на реалността се бе изляла директно в лицето ми. След дълго напасване на университети, интереси и възможности за пребиваване се бях спряла на Университета в Бамберг (сигурно подсъзнателно и аз исках да видя Бамбергския конник, като кестнеровия герой от предговора на „Трима мъже в снега“). В последния момент обаче схемата се срина и аз трябваше да изкарам една година в Мюнхен, което си беше немислимо скъпо. Няма пари, няма училище. Имах повече от прекрасни резултати на изпита, чудо голямо, няма стипендии за чужденци. Прибрах се вкъщи и дадох на интелигентния си, но беден баща резултатите от изпита. Трагедията в моите очи беше повод за гордост в неговите и те светеха от радостта, че провалът се дължал на досадни бюрократични пречки, а не на граматическата ми немощ и че любимата му дъщеричка е получила даже поздравително писмо за „exzellente Kenntnisse in der deutschen Sprache“ (ще рече колко, ама колко съм добра по немски).

(За мен полагането на изпита беше свързано и с допълнителното изживяване един месец да работя като бял роб в рекламната фирма на едни приятели на баща ми. Това било единствения начин да получа виза тогава, каза баща ми. Известно време след това на няколко пъти питах главата на семейството защо това да е бил единственият начин и му намеквах, че да се лъжат собствените деца е много лош личен пример, но в отговор получавах дълги, не особено ясни и трудно издържащи се тиради относно облагородяващото въздействие на труда, особено върху мен.)

Има още →

Не познавам автора на това есе – Димитър Попов, но сочността му беше едно от нещата, което ме накара да започна да изливам на хартия мислите си преди години. Надявам се публикуването му тук  да не е проблем за него. Ако все пак е, нека ми пише..

ЛЮБОВ И ОМРАЗА
(ти още ли си тука ма)

Не може никога да не си се сблъсквал с животното, наречено „сериозна връзка“. Обичал си до подлуда, нищо в нея не те е дразнело, обожавал си как се облича, как ходи, кожата, фигурата (дори и малките „пъпки“ отпред на гръдния й кош), лицето (и малката пъпка на носа), този неин смях (някой да не включи факса?), желанието й да те напътства, да ти казва какво да си облечеш, обичал си грацията с която изхвърля любимите ти чорапи. Нежно си я държал за ръката, докато гледате за 23 път „Докато ти спеше“ (брррр!); да миличко, Сандра Бълок е върха; наистина, какво сладко бебенце (на този етап е добре да се замислиш за екскурзия до Тибет, примерно за 7 години); наистина, какво толкова му гледам на този мач(?!), по- добре „Вдовицата в бяло“, разбира се, че не се сърдя. Стига.! Драйфа ми се. Помощ!

На сутринта се будя и установявам, че ми е станал за първа сутрин от две години насам. Чудя се защо. И изведнъж се сещам – днес е един прекрасен ден, денят в който тя си е тръгнала. По- точно утрото след нощта, в която съм разбрал, че тя е изчукала най- добрият ми приятел (дано да не е и кучето) и съм я разкарал. Е, поне технически погледнато, аз съм положителния герой. Слънцето грее по- силно, цветовете са някак по- ярки, а на мен ми е някак криво. Ще пия едно кафе.

Има още →

“Мъжете са като хубавото вино. В началото са като грозде. Работата на жените е да го смачкат и да го държат на тъмно достатъчно дълго, докато се превърне в нещо, с което те биха вечеряли”

“Малка книжка за мъжете”

Жени и вино

или

Кратък дегустационен справочник за жени, попаднали в ситуация, в която насладата от виното не е единствената цел  

Участници: Вие, той и виното  

Възможни са и подварианти в зависимост от степента на познанство (с мъжа), но да се спрем на този, в който се познавате сравнително добре. Нито малко, нито много – може би най-подходящият момент, в който да прецените дали цялата работа си струва. Въпросната ситуация не е от тези, в които след аеробен секс във всякакви пози и на всякакви места из апартамента (никога не сте предполагали например, че сексът под високото ви легло също си има своето очарование) ви се иска той да пие вино от пъпа ви. Не, тя е по-скоро от онези, в които ви се иска, представяйки му се в една нова светлина по отношение на виното, да го накарате да си направи изводи и за вас самата и за някои “незначителни” компоненти на евентуалния бъдещ съвместен живот – отношението му към вас, уважение и зачитане на мнението, желанията, чувствата ви и т.н. (драматичен вариант) или просто ви е писнало да пиете киселяците, които той избира, защото много разбирал от вино и искате да вземете нещата в свои ръце (прозаичен вариант).  

Има още →