2022: next generation

2022, освен като пост-пандемична, ще запомня и като годината на свободата и толерантността. И преди да има шумни апострофи, да кажа – моите лични свобода и толерантност.

Никога не съм преставала да ползвам свободата си и, честно казано, не знам какво е да си несвободен човек. Като се започне от семейството, в което съм израснала и се стигне до почти всяка една връзка, която съм имала и тази, която имам в момента, свободата не е била тема за обсъждане. В този смисъл, 2022 е годината на свободата, защото за пореден път се потвърди нещо, което отдавна знам, но не винаги мога да осъществявам с любимото темпо на живота си – Allegro ma non troppo или бързо, без да тропам, както се казваше в любим мой сатиричен разказ отпреди години: че съм човек, когато пътувам. Не, че иначе не съм, но ако не пътувам, не мога да живея пълноценно.

Защо алегро ма нон тропо (между впрочем, препоръчвам едноименната книга от гения на саркастичния анализ на човешката глупост Карло Чипола)? Защото за мен пътуването не е обсесивно – компулсивна дейност, която извършвам защото не мога да остана на едно място повече от 5 дена. За мен това е осъзнато вдишване и издишване. През 2022 с две мадами осъществих отдавна планирано и поне два пъти отлагано пътуване до Чили. И беше прекрасно. Убедена съм, че има още толкова много да видим и преживеем, но, и тук можем спокойно да се потупаме по раменете, го бяхме организирали точно както трябва и както искахме, с помощта на правилните хора, които срещаш в живота си, само ако сте на една енергийна вълна. Нека обясня: в моята професия животът ме среща почти без изключение с правилните хора, за да мога да осъществя целените от мен неща, за които после хората се надпреварват да питат ма, как точно го направихте това…? На професионално ниво, защото познаваме правилните хора, но на човешко – поради някои много прости причини – защото не мрънкаме, отворени сме за новото и уважаваме труда на другите. И именно за мрънкането ми е думата.

За професионалното мрънкане. И ужасните млади, които идват след нас.

През 2022 станаха точно 22 години, откакто се занимавам професионално с дегустация и писане за вино (като през 2008 окончателно се прибрах в България). През първите 15 години след прибирането ми у нас – абсолютно неразбрана, подигравана и гледана с подозрение от професионалната гилдия (визирам изби и технолози, защото моята професионална гилдия започва едва сега да се формира в България), но понеже аз съм човек (Козирог), който знае какво знае, просто си наведох главата и продължих да се уча, пътувам, практикувам и да поддържам връзка с колегите си по цял свят. Трябваше да минат години и десетки майсторски класове, преди някои от технолозите да се престрашат и да дойдат да ми стиснат ръката, не за друго, ами предполагам, че темата на класа им е допаднала. Други така и не го направиха и не очаквам да го направят, но няма и нужда. До ден-днешен продължавам да пътувам, да чета, да дълбая в нови теми, първия винен бар в София отворих, който да не се срамува да се нарече така, книга даже написах (която, както и да я въртят враговете, е чудесно и първо помагало за българските винолюбители – начинаещи и напреднали и която има революционен за нашия пазар дизайн. Вж последна страница от книгата, както се казва). Изучавам в подробности новите стилове и винени дестинации на световния пазар, което пренасочи значителна част от бюджета ми от дрехи, обувки и бижута към бутилки. И осъзнах, че групата, с която мога да ги обсъдя е толкова малка и че трябва нещо да се предприеме. Иначе ще трябва да продължавам да взимам самолета за някъде си, където има хора, с които да споделя натуралния си ризлинг или 15-годишния силванер, или предизвикателния паис. Което не е сериозно.

И започнах да си „отглеждам“ такава група: с някои от тях сме заедно от 20 години (и това са вече самоотгледали се кадри, с които просто се намерихме), с други – от 9 години, с трети – от 6, с четвърти – от 2. И тук стигам до темата на този материал – за младата смяна.

През последните две години виненият бранш в България, колкото и да не му се иска, е подложен на плах опит за революция: нови стилове, нови медии, нови лица. Изключително затворен в продължение на десетилетия, в които упорито се изгражда митологията за класическите сортове, тежката бутилка, плътното тяло, употребата на много дъб и високия алкохол като белези за високо качество, които могат да бъдат постигани с над 100-тина енологични продукта, изведнъж пазарът се пропуква и плахо започват да се появяват забравени сортове, като гъмза, памид, рикат и димят, по-леки тела, липса на дъб, по-леки бутилки, по-ниски алкохоли и най-голямата мистификация – натурални вина и пенливи по древен метод (известни като Pet-Nat). Избите-доайени ще трябва да свикнат с идеята за вечно променящия се свят, за това, че трябва да се борят за своя дял в него и че, непонятно, но факт, идва ново поколение, което не страда от винени предразсъдъци и което иска не препилени и формирани от външни фактори вина, а вина с душа, била тя и малко по-предизвикателна.

И тук ми се иска да поставя едни разсъждения на Аристотел за младежта, но не очакваните – колко лоша била тя, ами:

„Младите по характер са склонни към желанията и настроени да вършат това, което пожелаят. Живеят с надежда. Подобно на пияните, младите са горещи поради природата си, но и поради това, че не са претърпели много неуспехи. Живеят главно с надежда, защото надеждата се отнася до бъдещето, докато споменът засяга миналото, а за младите бъдещето е дълго, докато миналото е кратко: в началото на живота си няма какво да си спомнят, докато могат да се надяват на всичко.“

През последните няколко години започна да се формира малко по-активно и винена гилдия – на пишещите и обучаващите за вино.

Сред „пишещите“ за моя забава попадат и всеядни на съдържание инстаграм палпитации, които харесват „винцок“, разни гледки и вина ги „енергизират“, под ръка винаги имат някой „еликсир“ или „вълшебство“ и те, честно казано, не са смешни, защото толкова могат. Смешни са техните рекламодатели, защото се предполага, че този, който говори за или се снима с виното ти, е посланик на твоите фирмени мисия и ценности. Не знам смущаващо фалшиви гърди, обезобразени лица и IQ от около 90 какъв посланик са, по-точно знам и знам, че той е неправилният за виното. Виното е културно наследство и цивилизационен инструмент, с малко повече уважение, ако обичате.

Социалните медии обаче настъпват безжалостно и ако мениджърите или собствениците на българските изби отделят два часа, ей сега по празниците, и почетат малко, ще разберат къде им е избягало модерното вино – в социалните медии. Ще разберат, че там има и възможност за професионално курирано съдържание и присъствие, което резултира в най-важното –  продажби! Тук идва моментът, в който не мрънкаме срещу профилите в  българския инстаграм с такова съдържание, които се броят на пръстите на едната ръка, а им помагаме, защото нищо не може да замени интелигентната нагласа (това не е от Аристотел, а от велик мой партньор-ресторантьор).

Ако някой си е направил труда да прочете и да се обучава, то ние, ако сме с интелигентна нагласа, де, помагаме, а не спъваме, доброжелателно коригираме, а не пишем саркастично двойки, включваме в дегустационни групи, а не остракираме, защото ризлингът и без това им е сложен (е, ако и те са с интелигентна нагласа, де). Обучаваме. И изобщо – не порицаваме.

Защото мили мои, винени колеги, следващата генерация на винопийци не идва, тя е вече тук. Тя живее по друг начин, общува по друг начин и с други правила, работи други неща, интересуват я други неща и най-вече – пътува по целия свят и има покупателна сила каквато ние не сме си и представяли, че можем да имаме на техните години. И те имат нужда от техния посланик, от техния преводач в нелесния винен свят, който по разбираем за тях начин да им обясни какво е танин, какво е свежест във виното, какво е пенливо и какво е порт и да им намери вина, които формират техния Х-винен фактор.

На моите директни винени колеги, които организират събития, дегустации и водят майсторски класове, които формират фенска маса, почитаща ги като месии, бих могла да пожелая, освен здраве и все така активна работа, малко по-малко стегнатост. Отпуснете малко тези души, никой няма да се усъмни в знанията или авторитета ви, приемете, че съществува вкус, различен от вашия, но може би не по-лош, приберете нагайката. И най-вече не бъдете подкупни. За подкупните има отделен кръг от ада.

На всички нас пожелавам да не живеем в миналото. Да живеем за красивото и не толкова за полезното, защото „полезното е конкретно благо, докато прекрасното е благо изобщо.“ (отново Аристотел).