Сънувай суши

Хлябът и зрелищата, казват, са най-прекият път към любовта на масите. От няколко години насам – и все по-дългите, мъчителни и протяжни празнични маратони от почивни дни, бих добавила. Имам чувството, че на дълбокото потапяне в ракия и свинска/агнешка мазнотия се гледа като на мехлем за много рани и всеки възможен момент се използва за удължаване на терапията.

Тази година не прави изключение, подредилите се като луканки пет почивни дни автоматично ще преминат в замислените от властта единайсет. София вече наподобява изоставен кораб и по форумите се сипе злъчта на т. нар. истински софиянци, които виртуално махат на отиващите си по родните места неистински такива. Останалите в града притичват като мишки от трапеза на трапеза. Не, че вече много им се яде, просто София е град, в който няма какво да се прави и яденето е особено важно по време на подобни периоди. Няма социален живот, освен на маса или бар. Няма събития, няма изложби, няма къде да заведеш чавето, което иначе удобно се поема от бабата или детската градина, а сега се взираш в очите му и се питаш как, по дяволите, да го накараш да се разкара в съседната стая. Семейните скандали бележат пик, защото същото като с детето съвместно живеещите искат да направят и един с друг, но няма толкова стаи. За някои от хората без деца или големи семейства дните около Коледа са време за дълбока алкохолна амнезия.

Човек без деца съм, но алкохолът е част от работното ми ежедневие, така че за мен това не е опция. Семейството ми е голямо, но разпръснато, така че ще си досаждаме умерено и даже ще си изкараме добре. На разположение имам достатъчно стаи, в които да се разхождам както и когато поискам. За тези празници съм в София, защото имам нужда да си почина от последните няколко хиперактивни месеца и знам какво не съм могла да правя през тях – да чета и гледам филми („Хобит” не е между тях, много благодаря). Организирам си киномаратон, в който редувам комедия за нюйоркси гейове с откровения за смърт, старост и храна. И естествено, филмът за храната, а не този за смъртта, ме навежда на най-философски размишления за живота.

Jiro Dreams of Sushi, или „Джиро сънува суши”, е документален филм на Дейвид Гелб за 85-годишния по време на снимките майстор на суши Джиро Оно, считан за ходещо сред човеците божество в света на сушито. Обявен е за японско национално богатство. Малкият му токийски ресторант за суши в подземието на една офис сграда в квартала Ginza разполага с 10 места, тоалетна отвън и 3 Мишленски звезди. За най-големия му син, който един ден ще поеме бизнеса, един от интервюираните във филма (бивш чирак на Джиро, чийто ресторант също има 3 Мишленски звезди) казва, че няма шанс пред величието на баща си и че трябва да готви два пъти по-добре, за да се приеме като равен на Джиро. „Аристокрация на вкуса” е философията на Джиро по отношение на това, което прави и той го прави всеки божи ден през последните 70 години, с изключение на един, в който е получил инфаркт. След него престава единствено да ходи на пазара за риба, но не и да прави суши. Във филма Джиро казва много прости и мъдри неща, но това, което ме впечатли най-дълбоко е:

Има още

В края на годината, през която щеше да свърши света

New Year’s resolutions, получили вече, макар и поосакатен, превод на български като „Новогодишни обещания”, се дефинират от Wikipedia като обязаности, обети или посвещения от страна на дадена личност по отношение на лични цели, проекти или промяната на някой (очевидно лош) навик. Особената им сила идела от това, че се правели в очакване на Новата година, респективно на едно ново начало. Правят се главно от жени, при мъжете обикновено моментът на обещание следва непосредствено този на инфаркта или инсулта.

Противно на техния дух, аз не мисля да променям, а да задълбоча един не особено полезен навик – този да наблюдавам, забелязвам и анализирам живота около мен. Вместо да се заклевам, че през следващата година ще изпитам интерес към гимнастическия подход за отслабване, a.k.a. йога и много модерен напоследък, пробиотичната храна, липсата на цигари, липсата на алкохол и търпимостта към идиоти, смятам в края на годината да направя равносметка на това какво видях и научих за жените през тази година, гледано с очите и обработено с мозъка и ерудицията на уж зрялата жена, която се предполага, че станах преди една година. През изминалата година окончателно се разбиха някои митове, предположения се превърнаха във факти, проникновения  ме озариха. Доста крайни, признавам, но това е положението, животът няма репутацията на нещо средно или умерено.

Мит 1 (за ежедневното, малко и сгряващо женско щастие): Бъди различна.

За бога, само това не.

Всяка жена със средностатистическо тяло, външност и ум има десет пъти по-големи шансове да си намери партньор в живота от различаващата се. Всичко, встрани от средата се посреща с враждебност, както от мъже, така и от жени, и вариантите за щастие стават все по-маргинални. От петнайсет мои приятелки трайно без гаджета (за период по-дълъг от пет години) са три: прекалено тънката и красива, прекалено дебелата и прекалено умната.

Тънката и красива просто стана арогантна с годините, неизбежно е. Не й се иска, ама само с влизането си в стаята кастрира мъжете с и без това малки пишки, те я обявяват за надута, тя тях – за тъпанари и работата отича.

Прекалено дебелата просто не е за този век и колкото и ние, нейните приятелки, да й повтаряме колко чаровна и готина е и как ще срещне истинския мъж, който не залита по нещо толкова повърхностно като външността, най-добре е да отслабне и това е. Губех дълги години да обяснявам на разни мъже каква пичка е тя, но най-добре го каза брат ми веднъж: „Ами, легни си ти с нея тогава.”

Умната просто не може да се сдържи да не зашемети мъжете с професионалния си успех, пари и … ум. Само дето не вижда, че по-скоро ги ошамарва, че обществената формация от няколко века насам е патриархат и че такива мацки като нея в едни други времена много бързо са ги мятали на кладата. Не я съветвам да се научи да прави телешко по бургундски, препасана в престилка на сърчица, а само да си затваря устата от време на време, само колкото да й върже. Нали уж е умна.

Не приканвам към еднаквост, уравниловка, послушание или приемлива глупост (все едно да кажа, че всички щастливо обвързани жени са такива, което би било отявлена глупост), просто на искащите да са различни ще им е нужна издръжливост – ментална и физическа.

Мит 2: Възрастта няма значение, важно е как се чувстваш.

Има още

Сомелиер или не

Днес, за пореден път, човек от винения бранш ме нарече „сомелиер”. Мен и колегите ми от www.Divino.bg.

Разговаряйки с много хора от различни браншове, стигаме до заключението, че напоследък в много отношения вместо напред, България прави своеобразни скокове назад във времето. Така е и с винения бранш- освен, че на пазара се появяват вина в стилистика, която искрено се надявах да е изчезнала с падането на Берлинската стена,  публиката като че ли все още не може да разбере на какво аз и моите колеги посвещаваме всеки свой ден, към какво са насочени нашите мисли и действия.

Признавам, че има напредък и от „момиченцето, което нещо ни говорИ там за вино” съм се превърнала в „сомелиерката”, но има още какво да се желае, та ето затова тук давам кратко обяснение – полезна референция за всякакви бъдещи питания.

Истината е, че моята професия има дотолкова общо със сомелиерството, доколкото предметът и на двете е виното, но оттам нататък пътищата ни се разделят.

Що е то сомелиер?

Титлата произлиза от старофренските думи sommerier, somier и bete du somme, които са се отнасяли до оседлаването на конете. Около 1690 г. във френския двор тази личност е била отговорна за слагането и подреждането на масата и за виното към ястията (по-скоро за достатъчното количество, отколкото за разнообразието и качеството му). В днешно време сомелиерите са тези хора в ресторантите, който се грижат за всичко, свързано с напитките – съставянето на листите според конкретни критерии, наличности, обслужване и т.н.

Ключовата връзка с думата „сомелиер” е думата „ресторант”. Един сомелиер винаги е съотнесен към винената селекция на един ресторант и обслужването на неговите клиенти.

Когато излезе от него и разшири познанията за:

– история, климат, релеф, почви, сортове, закони, лозарски и винарски практики на всеки един регион от всяка една винопроизводителна страна на света;

– маркетинг на съвременния винен пазар;

– и дегустационни техники и органолептичен анализ – всичко това в продължение от 2 до 4-5 години,

ако желае, може да положи съответните изпити пред съответните институции – британски, американски или френски и да стане това, на което хората казват Weinakademiker или WSET Diploma in Wine & Spirits, Master of Wine или Wine Management MBA (лично аз съм първото).

В последствие може да стане винен търговец, винен журналист или винен обучаващ, а може и трите заедно, както е при мен, но НЕ е сомелиер. Той може да обучи някой сомелиер, но НЕ е сомелиер.

За съществуването и нивото на българските сомелиери – само добро или нищо. А защо не и няколко мнения по въпроса, изказани преди шест години и (познайте дали не са) актуални и сега:

http://www.vinoto.com/display.php?show_article=46&open_article=149

Любимо! …И все така актуално.

Jannii's avatarЯна (несъвършенството прави стила ...)

Положението с тази творба е като с „Любов и омраза“ – не е моя, много ми харесва, не познавам автор/ката й, респ. я качвам без разрешението му/й, защото мисля, че е е грехота да не се прочете от повече хора. Насреща съм за контакт и ще се радвам да се запознаем, ако авторът случайно попадне на творбата си в нета 🙂

Автор: absinth_at_dawn

Quovadis

View original post 675 more words

Мисълта за храната: храна за размисъл

„Животът е твърде кратък, за да живеем в далечното минало или бъдеще. Важно е настоящето и затова трябва да се научим как да постигаме щастието в чашата и чинията си”, казва Alexandre Grimod de La Reynière – един от най-великите кулинарни гении, автор на първите ресторантски гидове, на понятията “гурман” и “гурме” и още по своето време (18 век) привърженик на идеята за купуване и продаване на местна продукция и с това – на идеята за ниски СО2-отпечатъци на храната.

Първият телевизионен готвач – Марсел Булестан – формулира нещата просто, но съвсем не простовато: „Няма да преувеличим, ако кажем, че географски мирът и щастието започват там, където се използва чесън за готвене.”

Преобладаващата част от кулинарните блогове съдържат думите „любов” или „щастие” в заглавието си в комбинация с думата „храна”. Хората, които ги списват определят себе си като търсачи, пътешественици, богове/ини и т.н. Ястията в тях са в ярки, топли, наситени цветове, които предизвикват усещането за уют и щастие, снимани са винаги така, че да апелират към чувството ни за естетика и почти винаги са придружени от лична история, която апелира към чувството ни за принадлежност към някаква общност.

Идеята, която внушават тези блогове, и която аз споделям напълно, е, че дори и да не сте велики кулинарни изследователи добрата храна може да ви направи по-щастливи, по-уравновесени и по-доволни от себе си. Как? Както с повечето неща в живота – с малко повече вглеждане. В детайлите, в общата картина, в себе си. Нищо сложно. Иска се само малко време. И малко работа.

Има още

Още малко за толерантността. Ако може.

За разлика от Аристотел аз твърдя, че всяко поколение живее с измамната надежда, че следващото ще е по-умно, по-интелигентно, по-зряло, по-толерантно, по-космополитно. Не ми е ясно кое ражда тези абсолютно необосновани очаквания, но признавам, че доскоро си мислех, че идващите след мен поколения ще бъдат ако не друго, то поне свободни да правят каквото искат с живота си и най-вече – по-толерантни към различността на другите – мнения и хора (простима заблуда след дългите години уравниловка и натискане на всяка по-висока глава надолу, на които съм била свидетел). Именно за толерантността си мисля много често напоследък и за това в какво миризливо блато на лицемерна еснафщина се оплитат аски много хора около мен, под удобния претекст на свободата на съзнанието.

Може и да съм хапливка, но от малка съм изключително сговорчива душа. Първото разплискване на толерантната ми и демократична душа в чашата на моите едва седем години беше в първи клас, когато забелязах, че класната ни (мазна комунистка от Ямбол, омъжена, естествено, за военен и наричаща ни „долни Ягоисти”) слага деца до цигането Славчо (извинете, ромчето) само когато иска да ги накаже и взех съдбовното, за отношенията ми с класната, решение да седя непрекъснато до Славчо. Съдбовно и за обонянието ми, което още тогава беше свръхчувствително, защото майката на Славчо го къпеше един път на сезон, през цялото останало време му замазваше перчема с плюнка. Оттогава минаха много години и стотици събития ми дадоха да разбера, че като с операция у мен са отстранени две чуства: расизъм или омраза към различните и материализъм. Искрено, до най-отдалечените ъгълчета на душата си а) вярвам, че всеки има право да бъде какъвто желае и б) не мога да се развълнувам от вещи. Не, че не мога да оценя хубавите вещи, напротив, имам си достатъчно красиви нещица и обичам да ги разглеждам като обаятелни средства към съответната велика цел, просто не ме е еня ако ги загубя и ако някой ми ги поиска, негови са… fuck’em.

Къде по-важна за мен, и съответно качваща ме на дървото, е точка а) или онази работа с толерантността към различн(о)ите – житейска философия, мнение, начин на живот. И мамка му, пак се опитват да ме качат отгоре му. Хора, иначе държащи да изглеждат особено свободолюбиви и толерантни в очите на другите. Хора еко, био и алтернативни и както се оказва, за пореден път, с изключително ниска търпимост към други, несъвпадащи с техните мнения.

Има още

Колко съм велика

Прекарах последните четири дена на Балкански Винен Форум- много полезно за нашите балкански души и вина начинание, което събра:

– над 400 вина от

– 9 страни (когато стане въпрос за вино и Словения, и Унгария се броят за балканци) и

– 19 изключителни винени професионалисти от цял свят в качеството на жури, разпределени в 3 съдийски панела, които дегустират вината на сляпо до последния момент.

Панелът, в който участвах аз дегустира 119 вина за два дена (т.е. не всички вина са дегустирани от всички съдии).

Много 9-ки се насъбраха нещо …

Отделно от това, всяка вечер беше съпроводена от още много други вина, така че не съм сигурна колко точно ми се събраха, знам само, че днес ми предстои дегустация, на която гледам с лек уплах и несигурност дали ще съм в достатъчно добра форма да я понеса.

Гореизброеното е много важно, за да можете да схванете магическата сила на моето влияние. Донякъде, разбира се, защото принципно тя е необхватна. Та, завъртам се значи събота и неделя из залите на изложението и чувам как хората от една българска изба казват, че еди-кое си тяхно вино не е отличено с медал (или трофей, не дочух съвсем), защото сигурно Яна Петкова го била порязала.

Уау.

Уау.

Знам, че достойната реакция на такава болна мисъл е подминаване с мълчание, че и с разведрителен смях, и препращане към консултация с психиатър, обаче не става дума за това. Става дума за това, че аз мога да влияя на хората и на техните мисли и действия. От разстояние и телепатично. На 18 разумни, изградени до най-високата възможна професионална степен, човешки същества.

Праим магии ‘секви. И бели, но повече черни. Работя и с по-големи групи, както става ясно от по-горния случай.

Обадете се.

GAT 2012 в картини

В предишния пост споделих своите мисли за това какво е ГАТ, защо толкова го обичам и колко много ми се иска все повече хора да се „заразяват“ с австрийската треска.

Сега ще се опитам нагледно да подканя към това. С прекрасностите, които се откриват в австрийските вина.

На какво ухае чаша:

– Грюнер Велтлинер (Gruener Veltliner)?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

– Ризлинг (Riesling):

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

– Блауфренкиш (Blaufraenkisch):

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

– Цвайгелт (Zweigelt):

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Това, жълтото, най-отдолу, леща ли е?!? Ок, за пореден път научих нещо ново.

 

GAT 2012

На 7 юни 2012 за пети пореден път ще се състои голямата австрийска дегустация – проектът, който дефинира разбирането ми за света като човек, който продава вино. Аз съм анти-търговец в очите на другите търговци от бранша у нас, т.е. не злословя за вината на другите, не пускам слухове, че ще фалират, не крада избите на другите, а сама си подбирам портфолиото, не се опитвам да изместя вината на другите от винените листи, в които влизам и аз и отказвам да товаря вината си с убийствени надценки. Обичам вината си като приятели и не ги продавам както се продават гуменки. И затова надали някога ще забогатея от вино, но затова пък винаги ще имам най-интересните вина, които адски много ще кефят мен и клиентите ми.

След оттеглянето на Лия Стоилова, с която създадохме проекта Grand Austrian Tasting, към Виена останах сама с размишленията си по въпроса как и дали да продължавам. Дори знаейки колко пагубно е да пресечеш събитие, което се провежда един път в годината, прехвърлях през главата си както идеята за лимитед едишън, така и тази за но едишън. Оказа се обаче, че човекът, който пое бизнеса на Лия го продължава, че даже и разширява и така, ето ни на една малка кръгла годишнина – петото издание на целодневното австрийско разпиване.

Тази година сме в градина с мото в главите ни „Summer emotions”. Вината ни пак са толкова на брой, че да трябва да си вземеш отпуска за да опиташ всичките – около 45 на брой. И пак разливаме от всичко – от ежедневното качество, което кара много хора да се замислят дали да не емигрират в Австрия, ако на това му викат ежедневно качество там, през вина, които те карат да умреш от кеф, макар и вече по-сериозни, до вина, които ако знаеш с колко точки са оценени може би няма да можеш да оцениш от страхопочитание. Ние не те атакуваме директно с точките обаче, казваме ги само ако попиташ. Ако се добереш до края, ще си опитал вина на стойност над 1000 лева. На това аз му казвам сделка, отвсякъде.

Ако си еко-човече, ела за да опиташ единствените биодинамични вина на пазара у нас. Същото важи и ако пиеш вино, но никога не си опитвал такива вина. Различни са от другите, като че ли са храна, а не напитка.

Ако това има значение за теб, ще пиеш в страхотни чаши – тази година Riedel застават зад нас в лицето на вносителя им за България – Гурме Хауз. За тези, които не знаят: Riedel за виното са нещо като Оскарите за актьорите: и без него можеш да си добър, но с него няма съмнение, че си. По мое скромно мнение, чашата, както и размера, сори, винаги има значение. Дълги години хората от съседните каравани на „Градина” чакаха с усмивка вечерния ритуал, в който си изваждах Риделите на масичката и започвах бавно и мълчаливо общуване с вината, които съм си донесла. След ден-два колебание идваха да ме питат какво пия и така се запознах с много готини хора.

Типично за нашето събитие е, че винаги имаме някой малък и нетрадиционен партньор. Тази година това е Милена Атанасова, която държи частния кетеринг „Изкушение” и която ще ни прави хляба. От много приятели съм чувала, че жената прави страхотии в кухнята и когато предложи да е наш партньор не се поколебах да приема, дори без да съм опитвала. Чувствам, че няма да съжалявам, а опитът досега ми показва, че чувството ми рядко бърка: Еми Витанова от бистро „Комерсиал”, която миналата година направи хляба за ГАТ 2011 вече продава на няколко места в София.

Зад нас, както винаги досега, застава Австрийския Винен Маркетинг – институцията, която подкрепя рекламата на австрийско вино по света. Скучно е да говорим за пари, но без тях нещата трудно щяха да се случат. Лично за мен, къде по-важно е признанието към нашия пазар – ако не смятаха, че тук има разум, мисъл и бъдеще за австрийското вино, щяха да ни подкрепят веднъж и след това да кажат, че, уви, бюджетът им е съкратен. За ГАТ това е валидиране от най-високо ниво.

За финал и много важно: всяка година като гледам снимките от събитието, заключавам, че при нас идват много готини хора. Не, че не го разбирам и по време на дегустацията, но тогава съм в един друг филм и често откривам, че пак съм пропуснала да си поговоря с нови и интересни хора. Няма и как, обикновено събираме около 300 човека и е физически невъзможно да се разговоря с всеки толкова дълго, колко ми се иска. Идват хора с будни, любопитни и весели погледи, които се забавляват, а това е всичко, което виното олицетворява за мен – добрите разговори с добри събеседници.

ГАТ 2012 е на 07 юни от 12.00 до 20.00 часа във вино бар „Вестибюл” на ул. Бузлуджа 31 в София.

Божоле?

„Мина вече ноември, защо ми даваш да пия Божоле?”

Споделен между винени търговци клиентски афоризъм по повод на едно от най-объркващите вина за българина – Божоле. Веднага добавям случая, в който келнерът в софийско заведение ме предупреди, че Божоле Нуво, което си поръчвам в момента, е сладко вино.

На Божолето, само по себе си квинтесенция на винената безгрижност и веселост, българският пиещ вино оказва бясна съпротива, обратна по посока, но равна по сила на тази на внасящите го. Кисело било, мирише му странно, прекалено леко. А би трябвало да му пасва на вкуса, тъй като виното на дядо му, което той прехласнато възхвалява и обявява за най-добро, е същото като стил. Една от големите грешки, които се правят с Божолето на нашия пазар е, че липсват образователни кампании за него, за което свидетелстват горните изказвания. Поради тази причина поех най-трудната лекция в рамките на портфолио-дегустацията на фирма „Winebox”, която твърди, че Божолето е много повече от Нуво. И не само поради това – просто не ми е интересно, когато не е трудно.

И така, за какво иде реч при това толкова противоречиво вино? Има още