Яна (несъвършенството прави стила …)

New Year’s resolutions, получили вече, макар и поосакатен, превод на български като „Новогодишни обещания”, се дефинират от Wikipedia като обязаности, обети или посвещения от страна на дадена личност по отношение на лични цели, проекти или промяната на някой (очевидно лош) навик. Особената им сила идела от това, че се правели в очакване на Новата година, респективно на едно ново начало. Правят се главно от жени, при мъжете обикновено моментът на обещание следва непосредствено този на инфаркта или инсулта.

Противно на техния дух, аз не мисля да променям, а да задълбоча един не особено полезен навик – този да наблюдавам, забелязвам и анализирам живота около мен. Вместо да се заклевам, че през следващата година ще изпитам интерес към гимнастическия подход за отслабване, a.k.a. йога и много модерен напоследък, пробиотичната храна, липсата на цигари, липсата на алкохол и търпимостта към идиоти, смятам в края на годината да направя равносметка на това какво видях и научих за жените през тази година, гледано с очите и обработено с мозъка и ерудицията на уж зрялата жена, която се предполага, че станах преди една година. През изминалата година окончателно се разбиха някои митове, предположения се превърнаха във факти, проникновения  ме озариха. Доста крайни, признавам, но това е положението, животът няма репутацията на нещо средно или умерено.

Мит 1 (за ежедневното, малко и сгряващо женско щастие): Бъди различна.

За бога, само това не.

Всяка жена със средностатистическо тяло, външност и ум има десет пъти по-големи шансове да си намери партньор в живота от различаващата се. Всичко, встрани от средата се посреща с враждебност, както от мъже, така и от жени, и вариантите за щастие стават все по-маргинални. От петнайсет мои приятелки трайно без гаджета (за период по-дълъг от пет години) са три: прекалено тънката и красива, прекалено дебелата и прекалено умната.

Тънката и красива просто стана арогантна с годините, неизбежно е. Не й се иска, ама само с влизането си в стаята кастрира мъжете с и без това малки пишки, те я обявяват за надута, тя тях – за тъпанари и работата отича.

Прекалено дебелата просто не е за този век и колкото и ние, нейните приятелки, да й повтаряме колко чаровна и готина е и как ще срещне истинския мъж, който не залита по нещо толкова повърхностно като външността, най-добре е да отслабне и това е. Губех дълги години да обяснявам на разни мъже каква пичка е тя, но най-добре го каза брат ми веднъж: „Ами, легни си ти с нея тогава.”

Умната просто не може да се сдържи да не зашемети мъжете с професионалния си успех, пари и … ум. Само дето не вижда, че по-скоро ги ошамарва, че обществената формация от няколко века насам е патриархат и че такива мацки като нея в едни други времена много бързо са ги мятали на кладата. Не я съветвам да се научи да прави телешко по бургундски, препасана в престилка на сърчица, а само да си затваря устата от време на време, само колкото да й върже. Нали уж е умна.

Не приканвам към еднаквост, уравниловка, послушание или приемлива глупост (все едно да кажа, че всички щастливо обвързани жени са такива, което би било отявлена глупост), просто на искащите да са различни ще им е нужна издръжливост – ментална и физическа.

Мит 2: Възрастта няма значение, важно е как се чувстваш.

Има още →

Днес, за пореден път, човек от винения бранш ме нарече „сомелиер”. Мен и колегите ми от www.Divino.bg.

Разговаряйки с много хора от различни браншове, стигаме до заключението, че напоследък в много отношения вместо напред, България прави своеобразни скокове назад във времето. Така е и с винения бранш- освен, че на пазара се появяват вина в стилистика, която искрено се надявах да е изчезнала с падането на Берлинската стена,  публиката като че ли все още не може да разбере на какво аз и моите колеги посвещаваме всеки свой ден, към какво са насочени нашите мисли и действия.

Признавам, че има напредък и от „момиченцето, което нещо ни говорИ там за вино” съм се превърнала в „сомелиерката”, но има още какво да се желае, та ето затова тук давам кратко обяснение – полезна референция за всякакви бъдещи питания.

Истината е, че моята професия има дотолкова общо със сомелиерството, доколкото предметът и на двете е виното, но оттам нататък пътищата ни се разделят.

Що е то сомелиер?

Титлата произлиза от старофренските думи sommerier, somier и bete du somme, които са се отнасяли до оседлаването на конете. Около 1690 г. във френския двор тази личност е била отговорна за слагането и подреждането на масата и за виното към ястията (по-скоро за достатъчното количество, отколкото за разнообразието и качеството му). В днешно време сомелиерите са тези хора в ресторантите, който се грижат за всичко, свързано с напитките – съставянето на листите според конкретни критерии, наличности, обслужване и т.н.

Ключовата връзка с думата „сомелиер” е думата „ресторант”. Един сомелиер винаги е съотнесен към винената селекция на един ресторант и обслужването на неговите клиенти.

Когато излезе от него и разшири познанията за:

– история, климат, релеф, почви, сортове, закони, лозарски и винарски практики на всеки един регион от всяка една винопроизводителна страна на света;

– маркетинг на съвременния винен пазар;

– и дегустационни техники и органолептичен анализ – всичко това в продължение от 2 до 4-5 години,

ако желае, може да положи съответните изпити пред съответните институции – британски, американски или френски и да стане това, на което хората казват Weinakademiker или WSET Diploma in Wine & Spirits, Master of Wine или Wine Management MBA (лично аз съм първото).

В последствие може да стане винен търговец, винен журналист или винен обучаващ, а може и трите заедно, както е при мен, но НЕ е сомелиер. Той може да обучи някой сомелиер, но НЕ е сомелиер.

За съществуването и нивото на българските сомелиери – само добро или нищо. А защо не и няколко мнения по въпроса, изказани преди шест години и (познайте дали не са) актуални и сега:

http://www.vinoto.com/display.php?show_article=46&open_article=149

За разлика от Аристотел аз твърдя, че всяко поколение живее с измамната надежда, че следващото ще е по-умно, по-интелигентно, по-зряло, по-толерантно, по-космополитно. Не ми е ясно кое ражда тези абсолютно необосновани очаквания, но признавам, че доскоро си мислех, че идващите след мен поколения ще бъдат ако не друго, то поне свободни да правят каквото искат с живота си и най-вече – по-толерантни към различността на другите – мнения и хора (простима заблуда след дългите години уравниловка и натискане на всяка по-висока глава надолу, на които съм била свидетел). Именно за толерантността си мисля много често напоследък и за това в какво миризливо блато на лицемерна еснафщина се оплитат аски много хора около мен, под удобния претекст на свободата на съзнанието.

Може и да съм хапливка, но от малка съм изключително сговорчива душа. Първото разплискване на толерантната ми и демократична душа в чашата на моите едва седем години беше в първи клас, когато забелязах, че класната ни (мазна комунистка от Ямбол, омъжена, естествено, за военен и наричаща ни „долни Ягоисти”) слага деца до цигането Славчо (извинете, ромчето) само когато иска да ги накаже и взех съдбовното, за отношенията ми с класната, решение да седя непрекъснато до Славчо. Съдбовно и за обонянието ми, което още тогава беше свръхчувствително, защото майката на Славчо го къпеше един път на сезон, през цялото останало време му замазваше перчема с плюнка. Оттогава минаха много години и стотици събития ми дадоха да разбера, че като с операция у мен са отстранени две чуства: расизъм или омраза към различните и материализъм. Искрено, до най-отдалечените ъгълчета на душата си а) вярвам, че всеки има право да бъде какъвто желае и б) не мога да се развълнувам от вещи. Не, че не мога да оценя хубавите вещи, напротив, имам си достатъчно красиви нещица и обичам да ги разглеждам като обаятелни средства към съответната велика цел, просто не ме е еня ако ги загубя и ако някой ми ги поиска, негови са… fuck’em.

Къде по-важна за мен, и съответно качваща ме на дървото, е точка а) или онази работа с толерантността към различн(о)ите – житейска философия, мнение, начин на живот. И мамка му, пак се опитват да ме качат отгоре му. Хора, иначе държащи да изглеждат особено свободолюбиви и толерантни в очите на другите. Хора еко, био и алтернативни и както се оказва, за пореден път, с изключително ниска търпимост към други, несъвпадащи с техните мнения.

Има още →

Прекарах последните четири дена на Балкански Винен Форум- много полезно за нашите балкански души и вина начинание, което събра:

– над 400 вина от

– 9 страни (когато стане въпрос за вино и Словения, и Унгария се броят за балканци) и

– 19 изключителни винени професионалисти от цял свят в качеството на жури, разпределени в 3 съдийски панела, които дегустират вината на сляпо до последния момент.

Панелът, в който участвах аз дегустира 119 вина за два дена (т.е. не всички вина са дегустирани от всички съдии).

Много 9-ки се насъбраха нещо …

Отделно от това, всяка вечер беше съпроводена от още много други вина, така че не съм сигурна колко точно ми се събраха, знам само, че днес ми предстои дегустация, на която гледам с лек уплах и несигурност дали ще съм в достатъчно добра форма да я понеса.

Гореизброеното е много важно, за да можете да схванете магическата сила на моето влияние. Донякъде, разбира се, защото принципно тя е необхватна. Та, завъртам се значи събота и неделя из залите на изложението и чувам как хората от една българска изба казват, че еди-кое си тяхно вино не е отличено с медал (или трофей, не дочух съвсем), защото сигурно Яна Петкова го била порязала.

Уау.

Уау.

Знам, че достойната реакция на такава болна мисъл е подминаване с мълчание, че и с разведрителен смях, и препращане към консултация с психиатър, обаче не става дума за това. Става дума за това, че аз мога да влияя на хората и на техните мисли и действия. От разстояние и телепатично. На 18 разумни, изградени до най-високата възможна професионална степен, човешки същества.

Праим магии ‘секви. И бели, но повече черни. Работя и с по-големи групи, както става ясно от по-горния случай.

Обадете се.